Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 18

В алеята пред жилищния блок чакаше сандък от пиано.

— Мой е — обясняваше Фани. — Умра ли, донесете сандъка, натъпчете ме в него, спуснете го долу. Мой е. О, и понеже заговорихме за това, бъди така мил, подай ми буркана с майонезата и оная, голямата лъжица.

Стоях пред входа на жилището, ослушвах се.

Гласът й се лееше надолу по коридорите. Избликваше чист като планински поток и преливаше от втория етаж към първия и по фоайето. Искаше ми се да отпия от този глас, толкова кристално чист беше.

Фани.

Докато изкачвах стълбите към първия етаж, тя изпя няколко трели от „Ла Травиата“. Продължавайки към втория и спирайки, затворил очи, за да слушам, мадам Бътерфлай изчурулика приветствието си към светлия кораб в пристанището и лейтенанта в бяла униформа.

Бе глас на изящна японска девойка, горе на хълма в пролетна утрин. Имаше снимка на това девойче, седемнайсетгодишно, на масичката до балконската врата към третия етаж. То тежеше не повече от петдесет и пет килограма, ала това е било много отдавна. Сега неговият глас ме теглеше нагоре по вехтите стълби — с обещание за ведрина.

Знаех, че стигна ли до вратата, пеенето ще секне.

— Фани — ще кажа аз, — ей сега май някой пееше тук.

— Така ли?

— Нещо от „Бохеми“.

— Чудна работа. Че кой може да е бил?

Години наред играехме тази игра, говорехме за музика, разисквахме симфонии, балети, опери, слушахме ги по радиото, пущахме ги на стария й разбрицан грамофон „Едисън“, но никога, нито веднъж в тия три хиляди дни Фани не запя, докато бях в стаята при нея.

Днес беше друго.

Като стигнах на втория етаж, тя спря да пее. Но е обмисляла, досетила се е. Може да ме е видяла, като съм идвал по улицата. Може да е проникнала през плътта до скелета ми. Може гласът ми, от другия край на града, по телефона (не е възможно) да й е донесъл нощната тъга и противния дъжд. Тъй или инак, във ведрото туловище на Фани Флориана е заговорила безпогрешната интуиция. Изненадите бяха готови.