Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 19

Застанах пред стаята и, ослушах се.

Скрибуцане като от гигантски кораб, носещ се през вълните. Дълбока човещина се прокрадваше отвъд.

Тихо просъскване: грамофонът.

Почуках.

— Фани — викнах, — Щурия е тук.

— Voila!

Отвори под съпровода на гръмка музика. Велика жена, тя беше сложила подострената дървена игла на съскащата плоча, втурнала се бе към вратата, хванала бе дръжката в очакване. При свалянето на палката бе разтворила вратата широко. Пучини се изля навън, обви ме, придърпа ме вътре. Фани Флориана му помогна.

Бе първата страна на „Тоска“. Фани ме настани върху един разклатен стол, вдигна празната ми лапа, бутна в нея чаша ароматно вино.

— Не пия, Фани.

— Глупости! Я се погледни. Пий! — Завъртя се ефирно, подобно ония чудесни хипопотами, олекнали изведнъж като пух на глухарче във „Фантазия“, и се строполи като в някакъв невъобразим креват върху своя безпомощен стол.

Към края на плочата аз вече плачех.

— Спокойно, спокойно — прошепна Фани и ми допълни чашата. — По-спокойно, по-спокойно.

— Пучини винаги ме разплаква, Фани.

— Да, миличък, но не толкова силно.

— Така е, не толкова силно. — Изпих половината от втората чаша. Беше вино „Сейнт Емилиън“, реколта 1938, от хубаво грозде, донесено и оставено от някой неин богат приятел — те се появяваха от другия край на града, за да се наприказват, да се насмеят, да се поотпуснат взаимно, все едно чий доход беше по-голям. Една вечер видях сродници на Тосканини да се катерят нагоре по стълбите, и ги изчаках. Друг път срещнах знаменития баритон Лорънс Тибет, като си отиваше, и той ми кимна на разминаване. Неизменно носеха най-скъпи вина с раздумките си и всякога си тръгваха усмихнати. Центърът на света може да е навсякъде. Тук той беше на втория етаж, в евтината жилищна сграда, в бедняшкия квартал на Лос Анжелис.

Избърсах сълзите с ръкава на сакото си.

— Разказвай — подкани ме прекрасната дебелана.

— Намерих един мъртвец, Фани. Но никой не желае да ме изслуша.

— Боже мой! — Кръглото й лице стана още по-кръгло, когато отвори уста, очите й се разшириха от ужас, после ме загледаха съчувствено. — Бедното ми момче. Кой е той?

— Един от онези мили старци, дето седят в гишето за билети на крайната спирка на трамвая до Венеция още откакто Били Съндей е взел да разиграва Библията и Уилям Дженингс Брайън е произнесъл прочутата си реч за „Златният кръст“. Помня ги от детството си. Четирима старци. Сякаш бяха вековечни, залепнали за дървените пейки. Не съм ги срещал никъде другаде. Седяха там по цял ден, през цялата седмица, през цялата година, пушеха лули и пури, бистреха политика и решаваха съдбините на страната. Бях петнайсетгодишен, когато единият ме погледна и каза: „Като пораснеш, ще се опиташ да промениш света за добро, нали, момчето ми?“ — „Да, господине!“ — отвърнах аз. „Уверен съм, че ще го сториш — рече той. — Нали, приятели?“ — „Да“ — кимнаха те и ми се усмихнаха. Старецът, който ме попита това — него намерих в лъвовата клетка снощи.