Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 14

Нито четка за зъби, нито сапун, нито кесия за изтриване. Старецът сигурно се е изкъпвал в морето по веднъж на ден, на всяко пладне си е миел зъбите с водорасли, изпирал си е единствената риза в соления прилив и се е просвал на дюните край нея да я почака, докато изсъхне — ако, или когато се покаже слънцето.

Пристъпвах навътре като дълбоководен водолаз. Когато знаеш за някого, че е мъртъв, въздухът на запустялото му жилище възпира всяко твое движение, дори дъха ти.

Ахнах.

Не бях излязъл прав.

Защото името му беше там, на стената. Едва не паднах, когато се наведох да го прочета.

Беше изписано безкрайно много пъти, надраскано в мазилката на отвъдната страна на леглото. Пак и пак, сякаш изплашен от старческо малоумие или от забрава, ужасен, че някоя сутрин ще отвори очи и ще се озове безименен, отново и отново, той бе дълбал с опушения от никотин нокът.

Уилям. После Уили. Сетне Уил. А под трите — Бил.

И после пак, и пак, и пак.

Смит. Смит. Смит. Смит.

А отдолу Уилям Смит.

Накрая Смит. У.

Тази таблица за умножение се центрираше и размазваше пред очите ми, докато се взирах, защото това бяха всички нощи, от които се боях занапред, в тъмните векове на моето бъдеще. Аз, през 1999, съвсем сам, и моят нокът дълбае като мишка графити в мазилката…

— О, господи! — промълвих. — Чакай!

Пружината изписка като котка, докосната в съня й. Отпуснах тяло и опипах мазилката с пръсти. Имаше още думи. Послание, следа или разкритие?

Припомних си детските фокуси, когато караш другаря ти да напише нещо на бележника, после му оставяш листчето с написаното. Изнасяш бележника от стаята, с мек молив натриваш невидимите следи от написаното върху белия долен лист и думите се проявяват.

Сега сторих точно това. Измъкнах молива и натрих с плоския му връх лекичко повърхността на стената. Изписаното с нокът магически се прояви, ето я устата, Ето ги и очите; изображения, форми, късчета от полудрямката на един старец.

Четири сутринта, а не съм мигнал.

Под него среднощна молба.

Моля те, божичко — сън!

И в отчаянието на разсъмването.

Исусе.

Но изведнъж, най-сетне, нещо, което ми подкоси коленето, когато се прострях най-долу. Следните думи:

Той пак стои в коридора.

Но това бях аз, пред стаята на старицата горе, одеве. Това бях аз, пред тази празна стая, току-що. И…

Снощи. В тъмния дъжд, в трамвая. А огромният вагон се друса на завоите и терзае дървените си дъски и разтреперва охлузените си месингови ръчки, докато някой невидим се люшка на пътечката зад мен и оплаква преминаването на погребалната процесия.

Той пак стои в коридора.

Оня стоеше на пътечката на вагона.

Не, не! Това е прекалено!

Не е престъпление, нали, да стоиш на пътечката на трамвая и да стенеш, или да стоиш тук, в коридора, да гледаш към вратата, без да се обаждаш, и просто да подсказваш на един старик, че си там?

Да, но какво би станало, ако някоя нощ някой, все едно кой, се вмъкне в стаята?

И внесе вътре самотното си занимание?

Погледнах към графитите, бледи и избелели като обявата за канарчетата на прозореца. Отстъпих, побягнах от ужасните слова на самота и отчаяние.