Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 13

— Да, госпожо — отвърнах виновно. — Искам да ви кажа, че входната врата не е заключена.

— Какво от туй, кой го е грижа за бабичка като мен? — Тя вдигна глава за последен път.

Очите й искряха. Лицето й бе сгърчено от нещо, което се мъчеше да се освободи иззад плътта.

— Никой вече няма да влезе в този дом, по тези стълби — извика тя.

Думите й заглъхнаха като радиостанция отвъд планините. Изтощаваше се и притваряше клепки.

Господи, казах си, тя иска някой да се качи тук и да й направи ужасната услуга!

Не съм аз този, помислих си.

Очите й се отвориха широко. Нима съм го изрекъл гласно?

— Не — каза тя, поглеждайки ме втренчено в очите. — Вие не сте оня.

— Кой оня?

— Оня, който ми стои пред вратата. Всяка нощ. — Тя въздъхна. — Но никога не влиза. Защо не влезе?

Спря като часовник. Още дишаше, но ме изчакваше да си ида.

Погледнах през рамото си.

Течението нанасяше прахоляк през вратата като мъгла, като някой, който чака. Онова нещо, човекът, или каквото беше — което се появяваше всяка нощ и стоеше в коридора.

Аз му пречех.

— Довиждане — промълвих.

Мълчание.

А би трябвало да остана, да пия чай, да вечерям, да закуся с нея. Но можеш ли да опазиш всички хора но всички места през цялото време, можеш ли?

Поспрях се на вратата.

Довиждане.

Насън ли го изохка? Знам само, че дъхът й ме тласна навън.

Докато слизах, осъзнах, че все още не съм научил името на стареца, който се бе удавил в лъвовата клетка с шепа трамвайни конфети, така и неотпразнувани, в джоба.

Намерих му квартирата. Е, и?

Името му ще е там, колкото ще е там и той самият.

Нещата са хубави, когато започват. Но тъй рядко в историята на хората, на малките и на големите градове завършекът бива щастлив!

Малко по малко започва развалата. Нещата се ояждат. Размазват се. Времената се объркват. Млякото се вкисва. Нощем жиците по високите стълбове нашепват злокобни случки в ръмежа на мъглата. Водата в каналите ослепява от нечистата пяна. Кремъкът, като го удариш, не изпуска искри. Жените, като ги погалиш, не излъчват топлота.

Изведнъж лятото свършва.

Зимата фучи в скритите ти кости.

Тогава идва времето на стената.

А именно стената на тясната стаичка, където грохотът на тежките влакове нахлува като кошмар и те кара да се въртиш в студеното желязно легло, в треперещото приземие на Недотам-Кралските-Мъртви-Канарени-Апартаменти, където номерата са паднали от входната врата, а табелата на улицата още от ъгъла сочи вместо на север на юг, тъй че ония, които идват да те търсят, поемат завинаги по съвсем друг булевард.

Но междувременно тук е поне стената до твоето легло, която можеш да разчиташ със замътените си очи, или да се пресягаш, но да не я докосваш, защото е далеч, дълбока е и празна.

Знаех — намеря ли стаята на стареца, ще намеря и тази стена.

И я намерих.

Вратата, като всички врати в този дом, беше отключена, в очакване мъглата или вятърът или някой блед странник да влезе вътре. Влязох. И се поколебах. Нима очаквах да видя рентгеновия отпечатък на стареца, прострян там, върху празното легло? Стаята му, както горе стаята на жената с канарчетата, приличаше на запуснат дом след разпродажбата на всички вещи — нямаше ни един предмет.