Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 12

— Моля? — Дребната пожълтяла глава над завивката отвори очи. Светлинни крилца заблестяха към мен.

— Канарчетата? — чух се да изричам. — Обявата на прозореца. Птичките?

— О! — въздъхна старицата. — Господи!

Беше забравила. От години може и да не е слизала долу. А пък възможно бе аз да бях първият, който се качваше тук от дни насам.

— О — прошепна тя, — то беше отдавна. Канарчета. Да, имах чудесни.

— 1920 — продължи шепотът, — 1930… 1931… — гласът й секна. Годините спираха дотук.

Сякаш е било вчера сутринта. Сякаш е било вчера по пладне.

— Как пееха, боже мой, колко пееха. Но никой не дойде да си купи. Защо? Ни едно не продадох.

Огледах се. В отсрещния край на стаята имаше птича клетка, и още две, полускрити в един долап.

— Извинявайте — промълви. — Изглежда, съм забравила да махна обявата от прозореца…

Пристъпих към кафезите. Предположението ми се оправда.

На дъното на първия забелязах папирус от вестник „Лос Анжелис Таймс“, октомври 1927.

ХИРОХИТО СЕ ВЪЗКАЧВА НА ТРОНА

Младият двадесет и седем годишен монарх днес следобед…

Отидох към другия кафез и премигнах. Спомените от гимназиалните дни нахлуха у мен с тогавашните страхове.

АДИС АБЕБА БОМБАРДИРАНА

Мусолини тържествува.

Хайле Селасие протестира…

Затворих очи, обърнах гръб на тази забравена година. Значи толкова отдавна бяха престанали да шумолят перата и птичките да пеят. Застанах пред леглото и пред повяхналите останки в него. Чух се да изричам:

— В неделя сутрин сигурно сте слушали по радиото „Час на канарчетата от Скалистите планини“?…

— С един, който свиреше на орган, и цяло студио с канарчета, които му пригласяха! — извика старицата, а възторгът подмлади плътта й и я накара да вдигне глава. Очите й заблестяха като счупени стъкълца. — „Настане ли пролет в Скалистите планини“!

— „Миличка Сю“. „Мои сини небеса“ — додадох аз.

— Ах, какви чудни бяха птиците!

— Чудни наистина. — Тогава бях на девет и си блъсках ума да разбера как така тия птици следват мелодията. — Веднъж казах на мама, че клетките им сигурно са застлани с нотни текстове.

— Изглеждате ми чувствително момченце. — Главата на старицата пак клюмна. — Такива вече няма.

Никога не ги е имало, помислих си.

— Но — промълви тя — всъщност вие идвате не за канарчетата?

— Не — признах. — Идвам за оня старец, вашия наемател…

— Той е мъртъв.

Преди да се обадя, тя продължи спокойно.

— Не съм го чувала в долната кухня от вчера сутринта. Тишината ми каза, нощеска. Когато преди малко отворихте вратата долу, разбрах, че някой идва с лоша вест.

— Съжалявам.

— Недейте. Виждах го само по Коледа. Жената от съседната къща идва да ме пооправи два пъти дневно и да ми подаде храна. Значи той си отиде. Познавахте ли го? Ще има ли погребение? Ей там на бюрото има петдесет цента. Купете му букетче.

На бюрото нямаше пари. Нямаше бюро. Престорих се, че има, и мушнах в джоба въображаемите монети.

— Елате след шест месеца — прошепна тя. — Тогава пак ще съм здрава. И канарчетата ще се продават, и… защо поглеждате към вратата? Отивате ли си?