Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 136

Взех едно малко камъче и го пуснах.

Шранк!

То падна и потъна. Тишина.

Избяга ми. А исках да си плати за Фани.

Пег, сетих се. Обади й се.

Не, и тя ще чака.

Сърцето ми блъскаше така шумно, че се боях да не развълнува водите и да не вдигне мъртвите. Боях се, че дъхът ми ще събори петролните кранове. Задържах ударите на сърцето и дъха си, укротих ги, затворих очи.

— Ей, Шранк, излез! Фани е тук и те чака. Жената с канарчетата — чака те и тя. Старикът от гишето за билети е до мен. Джими е дошъл за зъбите си. Пиетро си иска животинките. Знам, че си долу. Излизай! И аз съм тук с останалите, чакам те!

Шранк!

Колко бях глупав.

Този път ме беше чул.

Излезе да ме хване.

Изхвръкна от черната вода като гюлле от трамплин. Подскочи с невероятна траектория.

Господи, помислих, глупак такъв! Защо го повика? Защо остана да го чакаш?

Висок бе десет метра, дракон, излюпен от джудже. Грендел в ролята на бивш жокей.

Сграбчи ме като Фурия с острите си нокти. Цапардоса ме като балон с вряла вода, метна се с крясък и вик. Напълно бе забравил копнежа си за разкаяние, добрите си намерения, собствения си мит, убийствения си интегритет.

— Шранк — изкрещях, да ме питаш защо.

Вдигаше се със забавени движения и в това имаше нещо ужасно, сякаш бих могъл да го спра във всяко отделно квадратче на мултипликацията, да огледам удивителната му извивка и големина, искрящия му поглед, омразата, изписана на устните му, беса в сгърчените му ръце, докато сграбчваха сакото, ризата, вратовръзката ми с железни нокти. Устата му кървеше от името ми, като се стрелкаше към мен. Катранените води чакаха. О, господи, не там, помолих се. Лъвовите клетки — и те чакаха със зейнали врати.

— Не!

Бавното движение секна. Дойде ред на главоломното падане.

Взривени от гнева му, полетяхме, поемайки дълбоко дъх.

Плеснахме долу като две статуи от бетон, потънахме, вкопчени в пристъп на луда страст, катерехме се един връз друг, всеки се опитваше да държи другия под водата, използувахме се като стъпала, да си поемем въздух и светлина.

Докато падахме, счу ми се, че хленчи, проплаква:

— Влизай тук, влизай тук, влизай — като момченце, играч в жестока игра без правила, които нарушавах. — Влизай!

Но под водата не се виждахме. Въртяхме се в кръг, крокодили, пипнали се за шиите. Погледнати отгоре, трябва да сме били въртоп пирани, изяждащи се една друга, огромно разцентровано витло, подлудяло сред разноцветни пръски от петрол и катран.

Но някъде в сърцевината на това давене светлееше искрица надежда, сега тя избухна и припламна в ума ми.

Това е първото му истинско убийство, изглежда, съм помислил, но имал ли съм време за това? Обаче аз съм жива плът и няма да му се поддам. Страхувам се от мрака повече, отколкото той от живота. Сигурно го знае. Трябва да победя.

Ще можеш ли?

Превъртяхме се и се блъснахме в нещо, което ми сплеска дробовете. Лъвовата клетка. Той ме тикаше, риташе ме към вратата. Аз се отбранявах. Премятахме се във вълните и в бялата пяна и изведнъж си казах: Господи, вътре съм. В клетката. Всичко свършва както започна. Кръмли идва и намира — мене! Помахвам му с ръка иззад решетките на зазоряване. Исусе! Огън ми изду дробовете, преметнах се да се освободя. Исках да му кресна с последния си дъх. Исках да…