Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 134

— Защото не можеш да ме надвиеш със сила — заявих. — И тях не си надвивал. Ставало е с вдигнати ръце. Сега разбирам. Целта ти е била да караш хората сами да се унищожават или си ги убивал, но непряко. Така ли е?

— Така е! — Гордостта наново го облада. Забрави за мен и се вгледа в светлото си и славно минало.

— Старикът от билетното гише. Достатъчно е било просто да го напиеш, нали? А сетне да му чукнеш главата о̀ ръба на канала, да скочиш вътре и да се увериш, че е в лъвовата клетка.

— Точно така!

— Старицата с канарчетата. Навел си се над нея и си правил страшни физиономии, нали?

— Точно така!

— Сам. Налял си го с достатъчно концентрат, за да го вкараш в болница.

— Точно така!

— Джими. Погрижил си се да изпие три пъти повече, отколкото е могъл да понесе. Не е трябвало дори да го обръщаш във ваната. Обърнал се е сам, удавил се е.

— Точно така!

— Пиетро Масинело. Писал си до градската управа да го приберат — него и цялата сюрия кучета, котки и птици. Ако още не е умрял, скоро ще умре.

— Точно така!

— И бръснарят Кейл!

— Аз откраднах главата на Скот Джоплин — похвали се Шранк.

— А Кейл, подплашен до смърт, побягна от града. Джон Уилкис Хопууд. С гигантското си его. Писал си му на хартията на Констанс Ратиган, накарал си го да се явява гол на брега всяка нощ. Та да подплаши Констанс и тя да се удави?

— Именно!

— А сетне си се отървал от Хопууд, защото си му дал да разбере, че си го видял на брега в оная нощ, когато Ратиган изчезна. В добавка му изпрати и онова гадно, мръсно писмо, с най-гнусни епитети.

— Писах, което си беше.

— И Фани Флориана. Пуснал си й обявлението пред вратата. А като е позвънила и сте си уредили среща, нахлул си в стаята й, както при старицата с канарчетата, стреснал си я тъй, че да побегне заднишком, да, да се строполи и да не може да се вдигне и ти е оставало само да се надвесиш отгоре й и да я пазиш да не стане, нали?

Този път не се осмели да потвърди, гък не каза, защото ме видя, че се изправям — бях отмалял, но гневът ме правеше силен.

— Сбъркал си един-единствен път през всички тези седмици. Когато си изпратил вестниците на Фани, оставил си й ги с очертаното обявление. Когато си се сетил и си влязъл в стаята, не си ги намерил. Само в хладилника не ти е дошло наум да потърсиш. Обявлението беше под бурканите, да събира подлизнали капки. Там го открих. Затова съм тук. А не за да ме сложиш в твоя списък. Или твоите намерения са други?

— Да.

— Не, и знаеш ли защо? По две причини. Първо, аз не съм Самотник. Не съм от неуспелите. Не съм пропаднал. Аз ще се преборя. Ще бъда щастлив преди всичко. Ще се оженя, ще имам добра жена и деца. Ще напиша страшно хубави книги и мен ще ме обичат. Виждаш ли, не ти влизам в схемата. Няма как да ме убиеш, проклет, тъп изрод такъв, защото всичко ми е наред. Ясно ли е? Аз ще живея вечно. Второ, с пръст не можеш да ме бутнеш. Досега никого не си докосвал. Докоснеш ли ме, разваляш си репутацията. Убивал си чрез страх и сплашване. А пък сега, ако искаш да ме спреш да ида в полицията, ще трябва да извършиш истинско убийство, лудо копеле такова, и то веднага, начаса!