Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 135

Отцепих напред, той хукна подире ми.

Следваше ме съвсем объркан. Само дето не ме подръпна за ръкава, да го изслушам.

— Прав си, прав си. Преди две години за малко не те убих. Видях те, проследих те. Но ти приеха разказите в списанията, после срещна тази жена и предпочетох само да те следвам и да си набелязвам жертви, да, тъй беше. Наистина започна оная нощ, в трамвая за Венеция, в бурята, бях пиян, старикът беше в лъвовата клетка, и…

Господи, да, онази нощ в дъжда, а Шранк зад мене, невидян, изрича думите, които ще запомня за цял живот.

— Колко близо беше до мен през нощта в трамвая — продължаваше Шранк. — Можех да те пипна. Не го сторих. Избягах. Дъждът шуртеше и ако се беше обърнал, но ти не се обърна, щеше да ме видиш, да ме разпознаеш, но не го стори, и…

Бяхме напуснали кея, стигнали бяхме до уличката и канала и с бързи крачки прекосявахме моста. Булевардът беше пуст. Нямаше нито коли, нито осветление. Подтичвах напред.

По средата на моста, над канала, до лъвовите клетки, Шранк спря и се улови за перилата.

— Моля те, разбери ме, помогни ми! — проплака. — Исках да те убия, признавам. Но то означаваше да убия самата Надежда, а нея трябва да я има на света, нали, дори за хора като мен?

Извърнах се и го погледнах.

— Не и след тази нощ — отвърнах.

— Защо? Защо? — изхълца той, вперил очи в студените мазни води.

— Защото си напълно и съвършено луд!

— Сега ще те убия!

— Не — отговорих натъжен. — Остана само един за убиване. Последният Самотник. Последният неуспял. Последният свършен човек. Ти!

— Аз ли? — изкрещя човечето.

— Ти!

— Аз ли? Проклет, проклет, проклет да си!

Завъртя се. Вкопчи се в перилата. И скочи.

Тялото му падна в мрака.

Потъна във водите, мазни и мръсни като палтото му, ужасни и тъмни като душата му, скри се и изчезна.

— Шранк! — изкрещях.

Той не се показа.

Върни се, понечих да викна.

Но изведнъж ме достраша, че ще се върне.

— Шранк — прошепнах. — Ей, Шранк! — надвесих се през перилата, загледан в зеленикавата пяна и мръсния прилив. — Знам, че си там.

Не можех да повярвам, че е свършило. Бе прекалено лесно. Той непременно се спотайваше там някъде в мрака, притихнала гигантска жаба отдолу под моста, вдигнал очи, изчаква, зелен в лицето, диша едва-едва. Ослушвах се. Ни капка. Ни вълничка. Ни въздишка.

— Ей, Шранк — прошепнах.

Шранк, отекнаха гредите под моста.

Надолу по брега огромните петролни чудовища вдигнаха глави при моя глас, после пак клюмнаха под плисъка на дългата погребална вълна по брега.

Не губи време, счу ми се да казва Шранк. Тук долу е прекрасно. Най-сетне се успокоих. Решавам да остана.

Лъжец! Ти ще се върнеш, когато вече не те чакам.

Мостът пропука. Светкавично се извъртях.

Нищо. Нищо освен мъгла, понесла се над пустия булевард.

Бягай, си казах. Изтичай да телефонираш. Повикай Кръмли. Защо не е тук? Но не. Ако го сторя, Шранк може да изскочи, да побегне. Ще трябва да остана.

Оттатък, на две мили оттук, големият червен трамвай се хласкаше по релсите, свиреше, вайкаше се, досущ като ужасното чудовище от моя сън, идваше да изтръгне времето, живота, бъдещето ми и да се понесе нататък към черната катранена яма в края на линията.