Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 138

И тя ще кимне и ще си дойде.

— Не съм ранен — отговорих.

— Добре — каза Кръмли, — защото кой ще ми чете романа, ако теб те няма?

Изкисках се.

— Прощавай. — Кръмли сви глава в раменете, засрамен от тази откровеност.

— По дяволите! — Сграбчих му ръката и я сложих отзад на врата си, да му посоча къде да ме разтрие. Обичам те, Кръм! Обичам те, Хенри!

— По дяволите — разчувствуван рече Кръмли.

— Бог да те поживи, синко — обади се слепецът.

Спря кола. Дъждът намаля.

Хенри пое въздух.

— Познавам миризмата на тази лимузина.

— Боже господи — викна Констанс Ратиган от кормилото. — Ама че картинка. Най-видният марсианец на света! Най-великият Слепец! И копелето на Шерлок Холмс!

Всеки откликна както можа на думите й, нямахме сили да й отвърнем съответно.

Констанс слезе от колата и застана зад мен, с поглед във водата.

— Свърши ли всичко? Това той ли е?

Всички кимнахме, като зрители в среднощен театър, неспособни да отместим очи от водите на канала, от лъвовата клетка и от привидението зад решетките, което се люшкаше и ни махаше с ръка.

— Божичко, вир-вода си; ще се разболееш. Да вървим да го преоблечем и да го стоплим. Може ли да го заведа у дома?

Кръмли кимна.

Сложих ръка на рамото му и го стиснах.

— Първо шампанско, после бира — става ли? — запитах го.

— Ще ви чакам в моята джунгла — каза Кръмли.

— Хенри — обади се Констанс, — идваш и ти, пали?

— И да не искаш, идвам — отвърна Хенри.

Прииждаха коли, полицаите се готвеха да се гмурнат и да измъкнат онова нещо от клетката, Кръмли се бе запътил към бараката на Шранк, а пък аз стоях и треперех, Констанс и Хенри смъкнаха мокрото ми сако и ме тикнаха в лимузината, понесохме се край тъмния бряг между високите, стенещи петролни сонди, зад нас остана малкото апартаментче, в което работех, зад нас остана тъмната малка барака, в която чакаха Шпенглер, Чингис хан, Хитлер, Ницше и петдесетина стари обвивки от вафли и шоколадчета, зад нас остана затвореното гише за билети, в което утре щяха да се появят пак неколцина старци, да чакат последните трамваи на нашия век.

По пътя ми се стори, че виждам себе си: как преминавам, яхнал велосипеда, дванайсетгодишен, запътил съм се да разнасям вестници в ранното утро. Малко по-нататък по-възрастното ми аз, деветнайсетгодишно, се прибираше у дома, залитайки по електрическите стълбове, измазано с червило, пияно от любов.

Малко преди да свием към арабското укрепление на Констанс, насреща по бреговата автострада се зададе друга лимузина. Префуча като светкавица. Пак аз ли съм това след няколко години? До мене седи Пег, връщаме се от танци, така ли ще е? Но другата лимузина изчезна. Бъдещето трябваше да почака.

Когато спряхме в пясъчния заден двор на Констанс, обзе ме благодарност за обикновеното ми настояще и пълно щастие от това, че съм жив.

Стояхме до лимузината и го чакахме да излезе, а Хенри размаха ръка.

— Отдръпнете се!

Отстъпихме.

— Позволете слепецът да ви водя.