Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 133

Убий го, заповядах си. Смажи го!

Шранк се отдръпна в мига, в който стоварих бастуна, той чатна по кея, стреснат от моята непозната длан. Падна, изтрополя, Шранк го ритна и бастунът прехвръкна над ръба на кея и се зарови долу в пясъка.

Нахвърлих се връз човечето с голи юмруци, но спрях, когато то се дръпна, защото последната струна се бе скъсала вътре в мен.

Задавих се, заплаках. Оня плач под душа, плачът в морето преди няколко дни бяха само начало. Сега най-сетне истински се разридах. Всичко у мен се срина. Стоях и хълцах, а Шранк, смаян и удивен, за малко не присегна да ме пипне и да промърмори хайде, недей, недей така.

— Не се вълнувай — обади се накрая. — Тя почива в мир. Би трябвало да си ми благодарен за това.

Луната се скри зад дебело валмо от мъгла и ме остави да дойда на себе си. Нямах сили да мръдна. Плетях език и едва виждах.

— Искаш да кажеш — измънках накрая, като изпод земята, — че всички са мъртви и аз трябва да ти благодаря за всички тях. Така ли?

Представям си какво облекчение е било за него след месеците или годините, в които е чакал да го изрече пред някого, все едно кой, все едно къде, все едно как. Луната най-сетне се показа. Устните му трепкаха от подновения светлик и от нуждата да се излее.

— Да. Аз помогнах на всички тях.

— Господи! — ахнах. — Помогнал им! Помогнал!

Краката ми се подкосиха. Помогна ми да седна и се надвеси над мен, зачуден на слабостта ми, загрижен за мен и за развоя на тази нощ, човекът, който благославяше хората с убийство, предпазваше ги от страдание, слагаше край на самотата, приспиваше ги да избягнат ориста си, спасяваше ги от живота. Даряваше им залези.

— Но и ти помогна — продължи убедително. — Ти си писател. Любознателен си. Оставаше ми само да те следвам и да събирам книжките подир теб. Знаеш ли колко лесно е да следиш някого? Хората не поглеждат назад. Никога. Ти също. Така и не разбра. По-често, отколкото предполагаш, ти беше вярното ми куче към смъртта. За година и нещо. Посочваше ми хората, които подбираше за твои герои. Всички те — камъчета по пътя, плява, носена от вятъра, празни черупки по брега, зарове без точки, карти без образи. Без минало, без настояще. Затова аз им давах безбъдеще!

Погледнах го. Силите ми се връщаха. Тъгата ми се бе разпръснала. Гневът ми се надигаше бавно.

— Признаваш си всичко, така ли?

— Защо не? Това е като лош дъх, пуснат по вятъра. Ако след като свършим тук, взема да дойда с теб в участъка, което и ще сторя, няма да имаш ни едно доказателство за думите ми. Изпуснат въздух под налягане.

— Не съвсем — отговорих. — Не си се въздържал и си прибрал по нещичко от всяка жертва. Гадната ти бърлога е натъпкана с грамофонни плочи, шампанско и ченета.

— Кучият му син! — изсъска Шранк и млъкна. Изсмя се, сякаш излая, и се ухили. — Хитро. Измъкна го от мен, а?

Залюля се на пети, обмисляше.

— Е, сега вече — заяви — не ми остава друго, освен да те убия!

Скочих. Бях с трийсет сантиметра по-висок и не бях храбър, ала той отскочи назад.

— Не — заявих. — Не можеш да го сториш.

— Защо да не мога!