Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 11

Кога ли е продал последната цигулка и китара?

Почукай на вратата, на прозореца. Старецът не спира да дялка и да заглажда с гласпапир, раменете му потреперват. Дали не се киска, че ти си чукаш, а той се прави, че не чува?

Минаваш край прозорец с категоричен надпис:

СТАЯ С ХУБАВ ИЗГЛЕД.

Стая гледа към морето. Но от десет години жива душа не е влизала в нея. Все едно е дали има море, или няма.

Свих зад последния ъгъл и съзрях онова, което търсех.

Висеше на разсъхнатия от слънце прозорец, а крехките букви бяха изписани с избелял химически молив, бледи като лимонов сок, изтлял от само себе си, самоизтрил се, боже мой, преди цял половин век!

канарчета за продан

Да, преди петдесет години някой е наплюнчил върха на молива, изписал е картона, окачил го е да остарява, закрепен с лепкава мухоловка, и се е качил на горния етаж да пие чай в онези стаи, където прахолякът разяжда балюстрадите и тъй замъглява електрическите крушки, че те едва мъждукат, където възглавниците са свърталища за молците и сенки висят в килерите от празни полици.

канарчета за продан

Не почуках. Преди години ей тъй, от чисто любопитство, бях тропал на вратата, досмешало ме бе на самия мен и си бях тръгнал.

Натиснах прастарата дръжка. Вратата се хлъзна навътре. Приземието беше пусто. Провикнах се в прашната светлина.

— Има ли някой?

Счу ми се отклик откъм тавана:

— …никой.

На первазите лежаха мъртви мухи. Еднодневки, измрели през лятото на 1929, напрашваха крилца по мрежите пред стъклата. Някъде отгоре, където принцесата от приказките тлееше забравена в своята кула, самотно перце падна и докосна въздуха.

— …моля?

Мишка въздъхна в тъмните греди на покрива:

— …влез.

Разтворих по-широко вътрешната врата. Тя издаде силен стържещ писък. Казах си, че нарочно не я смазват, та ръждивите панти да възвестяват неканения гост.

Еднодневка изпърха по мъртвата електрическа крушка в горния коридор.

— …тук горе.

Пристъпих към здрача по пладне, край огледала, обърнати към стената. Стъклото не би могло да ме съзре, когато влизам. Стъклото няма да ме види, когато си излизам…

— …_моля?_ — чух нечий шепот.

Поколебах се пред вратата на горната площадка. Нима очаквах да надникна и да намеря гигантско канарче, проснато връз килим от прахоляк, загубило завинаги гласа си, способно да шепти единствено с душата?

Влязох.

Някой ахна.

В средата на празната стая имаше легло, на което, затворила очи, с уста, която дишаше едва-едва, лежеше старица.

Помислих си — археоптерикс.

Помислих си го. Честна дума.

Такива кости бях видял в един музей, крехките влечугови криле на тази изчезнала, екстинктна птица, очертанието й запечатано върху пясъчника като офорт, който би могъл да е сътворен и от египетски жрец.

Това легло и неговото съдържание бяха като нанос на пресъхваща река. В плитките й струи сега се очертаваха разпиляна сврача плява и тънък скелет.

Тя лежеше по гръб тъй кротко, отпусната, че ми се стори не живо същество, а вкаменелост, небутната от стъпките на вековете.