Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 129

Каквото стана после, не беше за вярване. Облаците, надвиснали над Венеция, решиха да се оттеглят и да разкрият пълната луна.

Двамата погледнахме нагоре, зачудени за добро ли е или за зло, и за кой от двама ни? Шранк огледа брега и кея.

— „Той ронеше сълзи със всичка сила, че толкоз пясък има по света“ — процитира. И като чу думите си, тихо изсумтя: — „О, мили, хайде да се поразходим, помоли се зидарят благ. Разходка мила с весели другари по морския пустинен равен бряг“.

Той тръгна. Аз не помръднах.

— Няма ли да заключиш?

Шранк кимна през рамо към книгите, накацали като лешояди с черни пера и прашни златисти очи по лавиците, в очакване на живителния човешки допир. Невидимият им хор припяваше диви песни, които аз би трябвало да чуя още в оня първи дълъг ден. Погледът ми премина по рафтовете.

Боже мой, защо наистина не бях прозрял?

Този отвесен скат, населен с гибелта и разорението, този взвод от неуспели несретници, този литературен Апокалипсис от войни, низости, болести, епидемии, депресии, този порой от кошмари, тази шахта от делириуми и лабиринти, от чието дъно лудите мишки и обезумелите плъхове не виждат светлината и нямат излаз! Това криминално сборище от дегенерати и епилептици, заиграли по ръбовете на стръмните библиотечни канари, редица връз редица от погнуса и отвращение, напластени нагоре в мрака!

Отделен автор, отделно заглавие — в това няма нищо лошо. Тук нещичко от По, там друго от Дьо Сад, то разнообразява привкуса. Ала това не беше библиотека, това бе кланица, тъмница, кула, в която хиляда мъже в железни маски гинеха в тиха лудост, на вечни времена.

Защо наистина не бях прозрял и осъзнал?

Защото коварното и зло джудже Румпелщилтхен услужливо бе взело нещата в свои ръце.

Дори сега, загледан в Шранк, аз си го представих как хваща единия си крак, разкъсва се отгоре додолу и пада на земята на две половини!

Той бе изпаднал във весела възбуда.

Което го правеше още по-ужасен.

— Тия книги тук — обади се най-сетне и наруши магията, ала не ги погледна, а се втренчи в луната, — тези книги нехаеха за мен. Защо да ме е грижа за тях?

— Но…

— Освен това — продължи Шранк — кому е притрябвало да краде „Упадъкът на Запада“?

— Аз пък мислех, че си обичаш библиотеката!

— Да я обичам? — Примигна веднъж. — Боже мой, та сляп ли си? Аз мразя всичко. Каквото и да споменеш на този свят, аз го мразя!

Пое в посоката, в която Хенри беше отпътувал с таксито.

— Слушай — подвикна, — идваш ли или не?

— Идвам — отговорих.

— Това тук е оръжие, тъй ли?

Вървяхме бавно, опипвахме се един друг. Учудих се, че стискам бастуна на Хенри.

— Не, според мен е пипало — отвърнах.

— На много голямо насекомо?

— На много сляпо.

— А как ще си намери пътя без него и закъде е тръгнало посред нощ?

— Изпълнява поръчки. Веднага ще се върне — излъгах.

Шранк беше като детектор на лъжата. Едва не се сгърчи от радост, като ми чу гласа. Ускори крачка, после спря да ме огледа.

— Струва ми се, че носът му го води. Чух те какво го запита и той какво ти отговори.

— За Подмишниците ли?