Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 127
Рей Бредбъри
Кеят тънеше в мрак. Не светна прозорец. Не прошумоля платнище. Телефонът звънеше. Прибоят бродеше под дъските, чакаше някой, все едно кой, да отговори. Телефонът звънеше. Идеше ми да изтичам и да го вдигна, само и само да млъкне.
Боже мой! Я си прибери монетата, казах си. Прибери…
В същия този миг…
Светла ивица проблесна, открои се и бързо изчезна. Нещо се размърда оттатък, срещу оная кабина. Телефонът звънеше. Звънеше. В сянката някой се изправи, заслуша се недоверчиво. Видях нещо белезникаво да се извръща — който и да беше, оглеждаше кея боязливо, внимателно, опипващо.
Вцепених се.
Телефонът звънеше. Най-сетне сянката мръдна, лицето й се изви напред, цялото в слух. Телефонът продължаваше да звъни. Сянката изведнъж хукна.
Метнах се в кабината и сграбчих слушалката тъкмо навреме.
В другия край чух нечий дъх. После мъжки глас каза:
— Да?
О, господи! Същият е. Гласът, който бях чул преди час, в Холивуд.
Неусетно съм го изрекъл гласно.
Възцари се мълчание, изчакване, в другия край на линията затаиха дъх.
— Да?
Простреля ме в ухото, после в сърцето.
Сега знам чий е този глас, казах си.
— Исусе! — изрекох хрипливо. — Значи вие сте били!
Тези думи го простреляха направо в мозъка. Чух го да вдишва бурно и шумно да издишва.
— Проклет да си! — изкрещя. — Да се продъниш в ада!
Не затвори. Пусна нажежената слушалка да падне, да изтрещи, да затанцува върху въжето на палача. Чух тичащите му стъпки.
Докато се измъкна от кабината, на кея нямаше жива душа. Там, където бе блеснала светлата ивица, сега беше тъмно. Само парчета от скъсани вестници се носеха по дъските, докато се насилвах да извървя, а не да пробягам ония осемдесетина безкрайни метра до другия телефон. Намерих слушалката да се люшка и да почуква по студеното стъкло на кабината.
Вдигнах и се заслушах.
Чувах тиктакането на евтиния си часовник с Мики Маус в оная, другата кабина, на сто мили оттук.
Ако имам щастие и оживея, ще ида да спася Мики.
Затворих телефона, извърнах се и се загледах в околните къщички, навеси, витрини, в затворените павилиони — гледах ги и се питах готов ли съм на безумна постъпка.
Бях готов.
Извървях петдесетина метра до една барака и застанах отпред, целият в слух. Вътре имаше някой, движеше се, май се обличаше в мрака. Чух шумолене и гневен шепот, някой си мърмореше под нос, питаше се гласно къде са му чорапите, обувките и къде, къде е тази проклета вратовръзка? А може да са били просто вълните под кея — сплетните им няма как да се разобличат.
Шушукането секна. Усетил бе, изглежда, че съм пред вратата. Чух крачки. Отстъпих тромаво, осъзнах, че ръцете ми са празни. Не се бях сетил да взема поне бастуна на Хенри.
Вратата рязко се отвори.
Взирах се.
Като в умопомрачение видях наведнъж две неща.
Вътре, върху полутъмната масичка — купчина жълти, кафяви и червени опаковки от вафли и шоколадчета.
И още:
Крехката сянка, самият човечец, вперил в мен замаяни очи, сякаш стреснат от четирийсетгодишен сън.
