Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 130

Шранк се смали в износения си костюм. Очите му пробягнаха към лявата, после към дясната подмишница, сетне отпред, по огромното родословие от лекета и излинели ръбове.

— Подмишниците — пак повторих.

Беше като куршум в сърцето.

Той залитна, но се окопити.

— Защо и накъде вървим? — изпъшка. Усещах заешкия пулс под възела на мазната му вратовръзка.

— Нали ти водиш? Зная само едно. — Избързах и минах на крачка пред него. — Слепият Хенри е тръгнал по следата на непрани ризи, мръсно бельо, вонлив дъх. Той ги откри и ги назова.

Не повторих омразното прозвище. Но всяка моя дума смаляваше Шранк.

— Защо съм му притрябвал на един слепец?

Не желаех да разкривам всичко наведнъж. Първо исках да го проуча и да го изпитам.

— Заради „Янус, вестник на зелената завист“ — казах. — Видях броеве в стаята ти през прозореца.

Направо излъгах, но попаднах в целта.

— Да, да — кимна Шранк. — Но нали е сляп, а ти защо…

— Защото така. — Поех дълбоко дъх и го изпуснах. — Ти си Злодея.

Шранк стисна очи, напрегна ума си, избра си как да реагира. Започна да се смее.

— Злодея ли? Злодея! Смехотворно! Защо, откъде-накъде?

— Защото така! — Крачех напред, карах го да подтичва. Говорех на мъглата, която се събираше пред мен. — Преди доста нощи Хенри е подушил някой, който е пресякъл улицата му. Същата миризма е усетил в коридора на жилището си, и тука, тази нощ. Миризмата, това си ти!

Ударите на подплашеното сърце отново го разтърсиха, но той знаеше, че още няма страшно. Нямах доказателства!

— Че защо ми е — ахна — да се навъртам в някаква жалка бедняшка съборетина, в която за нищо на света не бих живял, защо?

— Защото си търсил Самотници. И аз, проклет идиотски глупак, по-сляп и от Хенри, ти помагах да си ги намираш. Фани беше права. Констанс е права! Наистина излязох жертвеният козел. Аз бях Тифусната Мери. Аз разнасях заразата — тебе — навсякъде. Защото ти ме следваше. Да намираш Самотници! — Издишах силно. — Самотници!

При тази дума и двамата бяхме разтърсени от бурни чувства. Изрекъл бях една истина, която бе разтворила вратата на огнена пещ и пламъците обгориха лицето, сърцето, душата ми. А Шранк? Описал бях потайния му живот, насъщната му нужда; предстоеше да ги разкрия и докажа, но осъзнавах, че съм откъртил азбестовия капак и огънят пламти навън.

— Каква беше думата? — попита Шранк, спрял неподвижно като статуя на десетина метра зад мен.

— Самотници. Думата е твоя. Тя описва целия изминал месец. Самотници.

Така беше. Погребална върволица от човешки души мина на косъм от мен с безшумни стъпки, сред повесма от мъгла. Фани, Сам, Джими, Кейл и другите. Досега не успявах да ги обознача. Не съзирах общото, което ги свързваше и ги обединяваше в едно цяло.

— Ти си луд — обади се Шранк. — Това са догадки. Измишльотини. Лъжи. И нямат нищо общо с мен.

Но в това време оглеждаше опърпаните краища на ръкавите върху костеливите си китки и потните лекета от среднощните си похождения под мишниците. Костюмът му се смаляваше пред очите ми. Той се гърчеше отдолу в жълтеникавата си кожа.

Впуснах се в атака.