Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 131

— Боже мой, та ти се разпадаш пред очите ми. Ти си живото оскърбление. Ти мразиш всичко, всички, всяко нещо на този свят. Току-що сам си го призна. Нахвърляш се отгоре му с твоята мръсотия, да воняваш вятъра. А. Л. Шранк. Апокалиптичен ездач номер Пет!

Той се усмихваше. Преливаше от радост. Обидите ми за него бяха комплименти. Оказвах му внимание. Неговото „аз“ се възправи. Без да подозирам, бях подхвърлил сиренето и капанът беше щракнал.

Ами сега какво, чудех се. Какво, какво за бога да изрека сега? Как да го измъкна от капана? Как да го довърша?

А той пак беше минал напред, напомпан от обидите, величествен с ордените за разруха и отчаяние, които бях забол на мазната му вратовръзка.

Крачехме. Крачехме. Крачехме неспирно.

Боже мой, питах се, докога ще вървим, докога ще говорим, докога ще продължава така?

Не, това е филм, казвах си, една от ония невероятни сцени, които нямат край — едните герои обясняват, другите им отвръщат и ония отново подхващат обясненията.

Не е възможно.

Възможно е.

Той не е сигурен в онова, което знам, аз не съм уверен, че го зная, и двамата се мъчим да отгатнем дали другият е въоръжен.

— И двамата сме страхопъзльовци — заяви Шранк.

Вероятно съм прошепнал нещо в този смисъл.

А Шранк е дочул и е обобщил.

— И двамата се боим да се изпитаме един друг.

Зидарят продължи напред. Мидата вървеше след него.

Крачехме.

Ала това не беше сцена от някой хубав или нескопосан филм, в която героите много дрънкат; бе истинска сцена, разиграваща се в късна нощ, луната се закриваше, за да проблесне пак в сгъстяващата се мъгла, а пък аз водех диалог с духа на лудия приятел на психиатъра на Хамлетовия баща.

Побърканият Шранк! Как ли бе стигнал дотук? Завършил си е образованието, затворил се е в малкия си свят като в мидена черупка, започнал е частна практика, по някое време е настъпил големият душевен срив — нищо чудно вече да не го и помни, годината, в която краката и умът му се пречупват и той се хлъзга по стръмния склон без шейна, по костеливия си гръб, между него и тъмната паст няма жена да омекоти сътресението, да облекчи нощните кошмари, да спре плача му в полунощ, омразата по зазоряване. Една сутрин се вдига от кревата и осъзнава, че се е озовал — къде?

Във Венеция, щат Калифорния, когато и последната година е отплувала, когато каналите вече са мазни от петрол и задръстени от стари циркови фургони, зад чиито решетки реват само вълните…

— Имам един малък списък. От него не се чува писък.

— Какво?

— Знам такава глупава песничка — казах. — Все едно, че е за теб. Ще ти олекне бремето, за теб работи времето. Наложил си им наказание заради тяхното страдание. Самотниците. Всички до един. Нареждай си ги в списъка, кой ще им чуе писъка? Вината им е, че са се предали или че не са се старали колкото трябва. Били са хора или посредствени, или неуспели, или пък безпомощни. И тяхното наказание, боже мой, си бил ти самият.

Започнал бе да пристъпва наперено като паун.

— Е, и? — обади се. — Е, и?

Заредих си езика, прицелих се и стрелях.

— Предполагам — казах, — че тук някъде е откъснатата глава на Скот Джоплин.