Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 128

Самият А. Л. Шранк.

Гадателят на карти таро, френологът, шарлатанинът психиатър, денонощно достъпният психолог, астрологът, номерологът по Зен (Фройд) Юнг и Съвършеният Несретник стоеше пред мен, закопчаваше ризата си с изтръпнали пръсти и се мъчеше да ме измери с поглед, объркан или от наркотик, или от моята безразсъдна смелост.

— Да се продъниш в ада! — тихо повтори той.

И додаде с внезапна усмивчица:

— Влез.

— Не — прошепнах. После повторих по-високо: — Не. Ти излез.

Този път вятърът духаше в обратна, а всъщност може би — във вярната посока.

Боже мой — смаяно политнах, но се задържах. Как е духал този вятър в предишните дни? Как не съм усетил? Не си усетил, спомних си, само защото от десетина дни си много хремав. Направо без нос. Без нос.

О, Хенри, ти с твоя вечно вирнат, безкрайно любопитен клюн, неразривно свързан с лъчезарната ти вътрешна увереност. О, умен Хенри, пресичащ невидимата улица в девет вечерта, подушващ непраната риза и мръсното бельо, когато Смъртта се разминава с теб!

Погледнах Шранк и усетих ноздрите ми да потръпват. Пот, първият полъх на поражението. Урина, воняща на омразата. И какво още? Смесени миризми от сандвичи с лук, от немити зъби — дъхът на саморазрухата. Те нахлуваха като буреносен облак, вихрено, откъм тоя тип. Да бях застанал на пустия бряг под трийсетметрова приливна вълна, накланяща се да ме сплеска, пак нямаше така да ме е страх. Устата ми пресъхна, облях се в пот.

— Влез — колебливо повтори А. Л. Шранк.

За миг реших, че ще се шмугне вътре като рак. Но той ме видя да поглеждам към отсрещната телефонна кабина, после нататък, към телефона в края на кея, където тракаше часовникът ми с Мики Маус, и разбра. Преди да е успял да заговори, викнах към мрака:

— Хенри?

Сянка се раздвижи в сянката. Чух обувките на Хенри да изскърцват в пясъка и той се обади с топъл, приветлив глас:

— Да?

Погледът на Шранк отскочи натам, където гласът на Хенри беше раздвижил мрака.

Запитах:

— Подмишниците ли е?

Хенри пое дълбоко дъх и го изпусна:

— Подмишниците!

Кимнах.

— Знаеш какво да правиш.

— Чувам тиктакането на брояча — подвикна Хенри.

С крайчеца на очите си го видях да тръгва, после спря и вдигна ръка.

Шранк приклекна. Аз също. Бастунът на Хенри подхвръкна над нас и с тропот падна на дъските.

— Може да ти дотрябва — обясни Хенри.

Шранк и аз не отделяхме очи от оръжието на кея.

Шумът на потеглящото такси ме тласна напред. Сграбчих бастуна и го притиснах до гърдите, сякаш наистина можеше да ме предпази от ножове и револвери.

Шранк следеше смаляващите се светлинки на таксито.

— За какъв дявол беше всичко туй? — удиви се той.

Зад него Шопенхауер, Ницше, Шпенглер и Кафка — всички се облегнаха на лудите си лакти, затънаха в прахоляците си и промълвиха: — Да, за какво беше всичко това?

— Момент, да се обуя. — И се скри.

— Не взимай нищо друго — викнах подире му.

Смехът едва не го задави.

— Че какво да взема? — попита отвътре, докато тършуваше.

Застана на вратата и ми показа двете обувки в двете си ръце.

— Нямам револвер. Нямам нож. — Нахлузи ги, но не ги завърза.