Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 126

— Чувам му мотора, ясно.

— Кажи на шофьора да те отведе до полицейския участък във Венеция. Потърси Елмо Кръмли. Ако го няма, накарай да му се обадят вкъщи. Трябва да дойде с теб тука, час по-скоро, щом работата се завърти. В смисъл, ако се завърти. Възможно е в края на краищата да не използуваме носа ти тази нощ.

— Надявам се аз да го използувам. Нося си бастуна да цапардосам тоя тип. Даваш ли да го ударя, поне веднъж?

Поколебах се.

— Но само веднъж. Добре ли си, Хенри?

— Хенри Лисицата се спотайва.

Усещайки се като Заека, аз потеглих.

Нощният кей бе като слонско гробище — тъмни кости, над тях похлупак от мъгла, а морето се втурваше да ги зарива, разриваше ги и ги зариваше отново.

Прокрадвах се край магазини, микроскопични апараментчета и затворени комарджийници и си отбелязвах обществените телефони, притаени в тъмни будки в очакване да бъдат прекъснати, ако не утре, то най-късно след седмица.

Вървях по дървения кей, съпровождан от стонове, триене и пукот на влажни и сухи дъски. Цялата конструкция скърцаше и се накланяше като потъващ кораб, когато подминах червените сигнални знаменца с надписи „ОПАСНОСТ“, прескочих преградните вериги, озовах се чак на края, върху самия ръб на кея, и се извърнах да огледам закованите затворени врати и спуснатите платнища пред бараките за игри и развлечения.

Вмъкнах се в най-отдалечената кабина и нервно започнах да търся из джобовете си монетите, които Хенри ми бе дал. Пуснах една в автомата и избрах номера, взет от редактора на „Янус“.

— Четири-пет-пет-пет — пошепнах и зачаках.

В този миг разнищената каишка на часовника ми с Мики Маус изведнъж се скъса. Часовникът тупна на пода. Вдигнах го ядно и го сложих на поличката под апарата. Ослушах се. Чух сигнала от другия край.

Пуснах слушалката да виси. Измъкнах се от кабината, замижах и се ослушах. Отначало долавях само грохота на прибоя, който се хлъзгаше под краката ми и раздрусваше дъските. Вълните се оттеглиха. Най-сетне, напрягайки слух, успях да чуя.

Далеч нататък, някъде по средата на кея, звънеше телефон.

Можеше да е и съвпадение. Телефони звънят непрестанно и навсякъде. И все пак, точно този телефон, на стотина метра оттук, в този миг? Дали не съм избрал неговия номер?

Застанах на вратата на кабината, хванах слушалката и я окачих на куката.

Оттатък във ветровития мрак телефонът млъкна.

Което още нищо не доказваше.

Пак пуснах монетата и пак избрах.

Поех дълбоко дъх, и…

Оня телефон в своя стъклен ковчег, на половин светлинна година оттук, отново зазвъня.

Подскочих и нещо ме прободе в гърдите. Очите ми се разшириха, вдъхнах хладина.

Оставих телефона да звъни. Застанах пред кабината, зачаках оттатък в тъмнината някой да притича от алеите или изпод влажните платнища, или иззад бараката на „Събори бутилка“. Някой като мен би трябвало да се отзове. Някой като мен, който скача от леглото в два сутринта, за да прецапа през дъжда и да си поприказва със слънцето в град Мексико, където животът все още припка, диша и няма намерение да мре. Някой.