Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 125

— Кой е?

— Щом е така, вие кой сте? — запита гласът предпазливо.

— Защо чак сега вдигате слушалката? — В другия край чувах шум на автомобили.

Навярно беше телефонна будка в някаква алея, някъде из града. Божичко, мина ми през ума, и този е като мен. Използува най-близкия обществен телефон за своя кантора.

— Е, ако смятате да мълчите… — сопна се оттатъшният глас.

— Почакайте — казах. Гласът ти ми е много познат, помислих си. Я кажи още нещо. — Прочетох обявлението ви в „Янус“. Ще ми помогнете ли?

Гласът в другия край се отпусна, зарадван от моето вълнение.

— Аз мога да помогна на всекиго, навсякъде, по всяко време — изрече той приветливо. — Вие от Самотниците ли сте?

— Какво? — викнах.

— Вие от…

Изрече Самотници. Това ми стигаше.

Пренесох се назад у Кръмли, назад към големия трамвай в студения порой, извиващ по завоя. Гласът по телефона беше гласът от нощната буря преди половин живот, който изрече словата за смъртта и самотата, за самотата и смъртта. Първо споменът за един глас, сетне случката с хипнозата и Кръмли, който ме пляска по лицето, а сега истинският звук в слушалката. Липсваше само едно. Все още не успявах да дам името на гласа. Беше ми близко, беше ми познато, почти си го спомних, но…

— Говорете — изкрещях.

Оттатък замълчаха предпазливо. В този миг чух най-прекрасните звуци от години насам.

В другия край на линията зафуча вятър. И нещо повече; чувах шума на прибоя все по-гръмко и по-гръмко, все по-близо и по-близо, докато накрая го усетих как се разбива в краката ми.

— О, божичко, аз ви знам къде сте — викнах.

— Не е възможно — изрече телефонният глас и прекъсна връзката.

Но не достатъчно бързо. Вперих обезумял поглед в глухата слушалка и я цапардосах с юмрук.

— Хенри! — ревнах.

Хенри се подаде от прозореца на таксито с празен поглед.

Строполих се в колата.

— С мен ли си?

— Ако не съм с теб — обади се Хенри, — къде съм тогава? Дай нареждания на шофьора.

Дадох му. Потеглихме.

Таксито спря. Хенри се подаде навън през отворения прозорец, лицето му бе като нос на мрачен кораб. Започна да души.

— Не съм бил насам от дете. Тази миризма е на океана. А другата, миризмата на разложение, тя каква е? На кея. Наблизо ли живееш, писателю?

— Великият американски романист ли? Да.

— Дано романите ти да миришат по-хубаво от това тук.

— Дано, ако го доживея. Можем ли да задържим таксито, Хенри?

Хенри наплюнчи палец, отброи три банкноти от по двайсет долара, протегна ги към предната част на купето.

— Това ще ти успокои ли нервите, момче?

— Това — взе парите шофьорът — ще ме купи до полунощ.

— Дотогава всичко ще свърши — каза Хенри. — Синко, сигурен ли си в онова, което правиш?

Преди да отговоря, една вълна се разби под кея.

— Също като подземната в Ню Йорк — отбеляза Хенри. — Не позволявай да те сгази.

Оставихме таксито да ни чака в подножието на венецианския кей. Опитах се да поведа Хенри в нощта.

— Нямам нужда да ме водиш — дръпна се Хенри. — Само казвай, ако има жици, въжета или разбити плочи. Лакътят ми е нервен, не обича да го пипат.

Пуснах го да върви гордо напред.

— Чакай ме тук — спрях го. — Отстъпи три крачки. Така, сега не се виждаш. Като се върна, ще ти кажа само „Хенри“, тогава можеш да ми обясниш какво надушваш, чу ли? След което се обръщаш и се връщаш при таксито.