Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 124

— Чувството ти за хумор е много идиотско, знаеш ли?

Пуснах клечката.

Той кресна и подскочи.

Настъпих пламъка, преди да се е подел.

Оня пое дълбоко дъх и шумно го изпусна.

— А сега, хайде, изнасяй се оттук! Ах, ти…

— Момент! — Запалих пак и затулвайки пламъка, клекнах до камарите от смачкани ръкописи, стари визитни картички, скъсани пликове.

Поднесох пламъка тук и там — хартиите се разгоряха.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Един телефонен номер. Само това. Като нямам адреса, как да пипна оня, как да го намеря? Но искам да ти кажа, че ти ще ми дадеш телефона му, иначе ви подпалвам!

Осъзнах, че гласът ми се е вдигнал най-малко с десет децибела, виках като луд. Фани се бунтуваше в мен, И още неколцина мъртъвци крещяха в дъха ми, искаха да се освободят.

— Давай го! — виках.

Пламъкът се разпростираше.

— Ах, проклетник, гаси огъня, ще ти дам проклетия идиотски номер. Потуши го, скачай!

Заскачах върху пламъците, затанцувах край тях. Вдигна се пушек и огънят бе изгасен, докато господин Янус, редакторът, който гледаше едновременно на две страни, откри номера в картотеката.

— Дръж, дявол да го вземе, ето ти го лайняния номер. Върмонт четири-пет-пет-пет. Запомни ли? Четири-пет-пет-пет!

Запалих нова клечка и той ми тикна картончето пред очите.

Пишеше: „Този, който те обичаше“, и номера.

— Готово! — викнах на редактора.

Духнах клечката. Отпуснах рамене облекчено.

Фани, помислих, сега вече го подредихме.

Изглежда, съм го изрекъл на глас, защото редакторът, червен като рак, ме заля с плюнки:

— Какво си подредил?

— Да ме убият — отвърнах и хукнах надолу.

— Дай боже! — чух го да крещи.

Отворих вратата на таксито.

— Броячът трака като луд — обади се Хенри от задната седалка. — Добре, че съм богат.

Помахах на шофьора да ме последва до съседния ъгъл, където имаше телефонна кабина.

Колебах се дълго, боях се да набера номера, боях се, че някой наистина ще отговори.

Какво, питах се, трябва да се каже на един убиец по време на вечеря?

Набрах номера.

Този, който те обичаше, преди години.

Кой ще отговори на подобно тъпо обявление?

Всеки от нас, в самотна нощ. Гласът от миналото, който ти връща спомена за един нежен допир, за топъл дъх в ухото, за пристъп на страст като удар от гръм. Кой от нас, мислех си, е неуязвим за среднощния глас от миналото? Събуждаш се понякога в мрака, слушаш — някой ридае, и този някой си ти самият, лицето ти е мокро от сълзи, а изобщо не помниш, че ти се е присънил кошмар.

Този, който те обичаше…

Къде е тя сега? Къде е той? Жив ли е? Надали. Много време е изтекло оттогава. Не е възможно оня, който ме обича, все още да е някъде на този свят. И все пак? Защо пък, както правех аз, да не телефонирам?

Позвъних три пъти и се върнах да седна до Хенри в таксито, заслушан в тиктакането на брояча.

— Не се безпокой — каза Хенри. — Броячът не ме притеснява. Много са конете, дето чакат, много са и пачките. Върви набери номера, синко.

Синкото отиде да набере.

Този път, далеч някъде, в друга страна, един самозван агент от погребално бюро вдигна слушалката.

— Да? — запита нечий глас.

Събрах сили да изрека: