Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 122

Млъкна, защото ме чу да възклицавам.

— Така вика човек — той кимна кротко и се усмихна, — който иска да ти вземе всичките спестявания.

— При условие, че дойдеш с мен, Хенри. И ми помогнеш да открием оня, който съсипа Фани.

— Подмишниците ли?

— Подмишниците.

— Носът ми е твой. Води.

— Трябват ни пари за такси, за да не губим време, Хенри.

— Никога не съм се возил в такси, сега защо ми е?

— За да стигнем до тоя вестник преди края на работния ден. Колкото по-скоро научим каквото ни трябва, толкова по-безопасно ще е. Не желая да прекарвам още една нощ притеснен за теб в тази къща, а пък и за себе си, на оня бряг.

— Подмишниците може и да хапе, а?

— Не се съмнявай!

— Хайде. — Обиколи из стаята усмихнато. — Я сега да видим къде си крие парите слепецът? Из цялата стая. Осемдесет долара стигат ли?

— О, много са.

— Шейсет, четирийсет?

— Двайсет-трийсет стигат.

— Е, лесна работа. — Хенри изсумтя, млъкна, засмя се и измъкна от задния си джоб пачка банкноти. Започна да отброява. — Ето ти четирийсет.

— Ще се позабавя с връщането.

— Намерим ли тоя, дето събори Фани, няма да ги връщаш. Дръж парите. — Намери бастуна. Затвори вратата. — Хайде! Да вървим при оня нехранимайко, дето вдига телефона и излиза в отпуск.

В таксито Хенри започна да се радва на непривичните миризми и ухания.

— Екстра е. Това такси е ново и върви бързо.

Не се сдържах.

— Хенри, как спестяваш толкова много?

— Не ги виждам, не ги докосвам, не ги и помирисвам, но играя на конните. Имам приятели на хиподрума. Те се ослушват и залагат вместо мен. Залагам повече и губя по-малко от мнозина зрящи глупаци. Натрупва се. Като се посъберат, прескачам до ония грозотии в бунгалата отпред, до нашата къща. Разправят, че били грозни, но на мен ми е все едно. Слепият си е сляп и това помага. Къде сме?

— Стигнахме.

Бяхме спрели в алеята зад една сграда в западнал квартал на Холивуд, южно от „Булеварда на Залеза“. Хенри въздъхна дълбоко:

— Не е Подмишниците, ама е първият му братовчед. Пази се.

— Веднага се връщам — обещах.

Излязох. Хенри остана на задната седалка с бастун в скута, спокойно затворил очи.

— Ще слушам брояча — подвикна — и ще внимавам да не трака прекалено бързо.

Здрачът отдавна си бе отишъл, беше тъмна нощ, когато поех неуверено по алеята, загледан в полуосветения неонов надпис откъм задния вход на сградата, над който беше изрисуван великият бог Янус с двете лица, обърнати в двете посоки. Половината от едното лице беше олющено от дъждовете. Другата половина — и тя скоро щеше да се изличи.

Годината, помислих си, е лоша дори и за божествата. Промъквах се нагоре по стълбите между сбирщина от момичета и момчета с лица на старци, сгърбени като пребити кучета, налапали цигари, молех ги за извинение, извинявах се, ала никой не ме и погледна. Най-сетне стигнах последния етаж.

Стаите изглеждаха тъй, сякаш не са почиствани от времето на гражданската война. На всеки сантиметър, на всяка стъпка и всеки метър от пода се търкаляха смачкани, сгънати, разхвърляни хартии. Стотици броеве от стари вестници бяха струпани да избеляват по первазите на прозорците и по бюрата. Тоя, който бе мятал хартиените топки, не бе улучил поне хиляда пъти. Газех сред прилив, дълбок до глезените. Тъпчех изсъхнали пури, фасове и ако вярвах на хрущящите звуци, и хлебарки. Открих захвърлената телефонна слушалка под преспите на някакво бюро, вдигнах я и се ослушах.