Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 10

Къде живееха старците, не знаеше никой. Всяка нощ, след като братята изчезнеха начумерено в мрака, старците се разпръскваха като кълба от бодли, търкаляни в различни посоки, от соления вятър.

Пристъпих във вечния сумрак на магазинчето и спрях, загледан към пейката, на която старците се мъдреха, откакто се помнех.

Помежду им зееше празно място. Където неизменно седяха четирима, сега имаше само трима и по лицата им отгатнах, че нещо не е съвсем наред.

Погледнах към краката им, посипани не само с пепел от цигари, но и със скреж от парченца хартия, конфетите от хиляди трамвайни билети с форми на буквите Л, X и М.

Измъкнах ръката си от джоба и сравних почти сухите вече спитени бучици със снежинките от пода. Наведох се, вдигнах шепа от тях и ги пуснах през пръстите си, азбука, политнала надолу.

Погледнах към празното място на пейката.

— Къде е старият господин?… — И млъкнах.

Защото старците ме загледаха тъй, сякаш им бях прострелял тишината. Освен това, казваха ми очите им, не си облечен подобаващо за погребение.

Единият, най-възрастният, запали лула и най-сетне, смъркайки я, отговори:

— Ще дойде. Винаги идва.

Но другите двама се размърдаха смутено, с помрачени лица.

— А къде — осмелих се да запитам, — къде живее той?

Старецът спря да пуши.

— Кой се интересува?

— Аз — отговорих. — Нали ме познавате? От години идвам тук.

Старците се спогледаха нервно.

— Бързо е — настоях.

Старците отново помръднаха.

— Канарчета — измърмори най-възрастният.

— Какво?

— Жената с канарчетата. — Лулата му беше загаснала. Пак я запали, очите му бяха тревожни. — Но не го закачайте. Нищо му няма. Не е болен. Ще дойде.

Разубеждаваше ме прекалено усърдно, което накара другите двама да се размърдат бавно, скрито на пейката.

— А как се казва?… — попитах.

Сбърках. Да не му знам името! Господи, та него всеки го знае! Старците ме гледаха гневно.

Изчервих се и отстъпих крачка.

— Жената с канарчетата — повторих, изскочих из вратата и едва не се метнах под пристигащия трамвай, на десетина метра от магазинчето.

— Глупак! — кресна ми ватманът, размахал към мене юмрук.

— Жената с канарчетата! — викнах му неволно и също размахах юмрук, да му покажа, че съм жив.

И се засилих да я търся.

Знаех къде живее от обявлението на прозореца:

канарчета за продан

Навремето, а пък и днес, Венеция е пълна със затулени места, където хората излагат за продан последните износени частици от душите си с надеждата, че никой няма да ги купи.

Едва ли има стара къща с мръсни пердета, на чийто прозорец да няма лепната обява.

АВТОМОБИЛ „НЕШ“ 1927. ИЗГОДНО. АНТИКА.

Или: МЕСИНГОВ КРЕВАТ. МАЛКО УПОТРЕБЯВАН. ЕВТИН. НА ГОРНИЯ ЕТАЖ.

Отминаваш и се питаш — коя ли страна от кревата е употребявана, и колко пъти са използувани и двете му страни, и откога не е употребяван ни веднъж, от двайсет ли, от трийсет ли години?

Или: ЦИГУЛКИ, КИТАРИ, МАНДОЛИНИ.

На прозореца вехти инструменти — вместо със струни, оплетени от паяжини, а вътре старец, приведен над масата, вае дърво, с глава, извърната от светлината, с неуморни ръце; останал още от времето, когато гондолите са били замъкнати в задните дворове, за да садят в тях цветя.