Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 85

Нямаше начин! Ако някога сте опитвали макароните с шампанско и скариди в „Серафина“, и вашето самочувствие щеше да порасне до неузнаваемост.

Удобно разположена на един хвърлей от „Барнис“, „Серафина“ на Източна Шестдесет и първа улица е централата на техни величества. Говори се, че Алберт на Монако отива там направо от летището, за да хапне пица, а „на Гърция“ или „на Белгия“ почти никога не ядат другаде. Накъдето и да погледнеш, забелязват „на“-та. Държат се изключително любезно един с друг, но Едуардо твърди, че гърците адски ревнуват белгийците, защото продължават да имат кралство, макар никой да не иска да го посещава, ако ще да е и последното място на този свят. На мен ми се струва страшно нелогично. Искам да кажа: бих предпочела да не разполагам с никакво кралство и да живея на вълнуващо място като Манхатън, отколкото да притежавам кралство като Белгия и да ми се налага да съм там от време на време, където е всеизвестно, че се пие само бира и не са чували за пилинг с „Алфа-Бета“.

За вечерята избрах ослепителната сатенена рокля в бледозелено на „Луи Вютон“. Като си припомням събитията, изглежда ненатрапливо желаех да внуша на Едуардо, че съм идеалната кандидатка за принцеса на Савой. Роклята беше точно каквато Грейс Кели би облякла, ако беше брюнетка. Оказа се отлична, за да се цупя на Едуардо в нея, защото той няма да е в състояние да откъсне очи от мен или да се съсредоточи върху думите ми, и щеше да приеме всичките ми условия веднага, а те бяха:

1. Да промени разписанието на пътуванията си. Пътувания по работа се осъществяват единствено от понеделник до петък.

2. Да смени ненадеждната си „Моторола“ с друг мобилен апарат, който приема обаждания отвсякъде, дори в самолета на баща му.

3. Още едно посещение в палата tres скоро.

С влизането в ресторанта видях Едуардо. Имаше тен и косите му бяха внимателно пригладени. Посрещна ме с думите: „Моя carina, тази вечер изглеждаш bellissima.“ Всичките ми забележки се изпариха. Вече не се сещах за нито едно нещо, което ме дразни у него. (За щастие си бях записала условията върху дланта си: сякаш предчувствах, че всичко ще изхвърчи от главата ми, щом зърна отново Едуардо.)

Масата ни беше разкошна, с изглед към цялото помещение. Тази вечер най-голямата група бе от бляскави шведски принцеси — заемаха цяла маса в центъра на заведението. Никой не успяваше да откъсне очи от тях. Вероятно защото бяха естествени блондинки, а никой не вярваше, че косата им е истинска. Имаше и доста „на Гърция“ с хубавичките си руси американски съпруги, а в далечния край видях Джули с Тод — яко! — заели места на маса, пълна с „на Австрия“. В един ъгъл седеше младеж от типа на онези, които се мяркат в Ист Вилидж, с всички готически атрибути, каквито можеш да си набавиш на Източна Девета улица. Той дойде до нашата маса и поздрави Едуардо, който го представи като Яго на Дания. Хамлет, сетих се аз, колко сладко.

Яго се присъедини към нас за вечеря. (Това не бе включено в списъка с условията ми, но бях пропуснала да добавя „никакви романтични вечери a trois с неизвестни датски принцове“.) Говориха главно по въпроси, интересуващи по-дребните европейски кралски особи, като: