Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 84

Не бях отчаяна в истинския смисъл на думата, честно. Просто не желаех да се отнасят така с мен. Върза ми тенекия и остави Тод да ме тормози. Бог да благослови доктор Фенслър. Преливах от новопридобито самочувствие същата вечер и си представях как ще обявя на Едуардо края на нашите взаимоотношения, за да му покажа, че съм от типа момичета със самочувствие и трябва да се отнася към мен като към най-хубавия изумруд в короната на прабаба му. След като на колене ме помоли да го приема обратно, аз неохотно ще се съглася, стига да обещае да промени поведението си. В крайна сметка това бе първото прегрешение на Едуардо, а нали и на престъпниците им прощават първия път?

Докато стигна до вкъщи, самочувствието ми не се бе изпарило съвсем — доста добро постижение с оглед на нанесения ми удар тази вечер. Отидох направо при телефона. Лампичката за съобщения светеше. Натиснах да прослушам съобщенията. Дано Едуардо да си е осигурил подходящо извинение. Оказа се, че не той ми е звънял. Чакаха ме три съобщения от Тод (как е узнал номера ми?) с молба да му се обадя. Стори ми се налудничаво: почти е кръвосмешение да преследваш най-добрата приятелка на гаджето си. Освен това Тод знаеше, че излизам с Едуардо. Бяха ходили заедно на училище и се познаваха.

В 6,30 ме събуди звъненето на телефона. Вдигнах слушалката, макар да смятам за неетично да влизаш в контакт с външния свят преди 10,30 сутринта.

— Тод е…

— Тод, неприлично рано е!

— Трябва да говоря с теб.

Страшно ми допадаше напомпването на самочувствието, плод от действията на доктор Ф., но исках ли наистина толкова силно да привличам Тод?

— Тод, много си симпатичен, но си на Джули. Няма да изляза с теб. Ти си луд — обясних му цялата картина.

— Но…

— Отивам да си доспя.

Затворих.

Явно бе настъпила ерата на налудничави ранни обаждания, защото след десет минути телефонът отново звънна. Не, реших, няма да търпя повече тази драма с Тод.

— Да? — обадих се строго.

— Ти ли си, carina, цветенце мое?

Беше Едуардо и неизвестно защо шепнеше. Никой мъж не ме бе наричал „carina, цветенце мое“ дотогава, но нямаше да се отклоня от предрешения курс. Да, накрая наистина щях да отстъпя, но без да проявявам мекушавост сега. С най-изпълнения си със самочувствие глас изрекох:

— Едуардо, много съм разочарована. Снощи ми върза тенекия. — Отговаряше на истината. След толкова труд да заприличам на Али Макгроу на върха на славата й, той изцяло пропусна момента. — Мисля, че не бива да се виждаме повече.

— Не! Скъпа моя, прикован съм на летището във Флорида. Нали знаеш какъв ураган връхлетя тук? Летището се оказа в самото му око. Не позволиха на пилота ми да излети. Наложи се да отседна в кошмарния „Шератън“. Изтощен съм, а телефоните проработиха едва сега. Така съжалявам, че не успях да се свържа с теб снощи, защото, както знаеш, je t’adore.

Обзе ме чувство на вина с мегасила. Да проявявам подобна подозрителност, докато Едуардо е спал под отвратителен изкуствен хотелски чаршаф? Въпреки това продължавах да мълча.

— Нека те изведа на вечеря днес. Ще отидем в „Серафина“. Там предлагат най-добрите макарони в цял Ню Йорк. Нали няма да ми откажеш?