Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 83

— Защо не накараш Ариет да те направи не-постоянна брюнетка за вечерта? — попитах Джули.

— Полудя ли? В никакъв случай! Ами ако после косата ми започне да расте кафява? — възмути се Джули. Всъщност косата на Джули е по-скоро кафеникава, но си прехапах езика и не й го напомних. — Ще отида като блондинката Али Макгроу. Тя и без това щеше да е доста по-сладка така. Защо Айрин е толкова отвратителна? Опитва се да разстрои всички и да си спечели репутацията на най-оригиналната принцеса на Парк авеню в клюкарските вестникарски колони.

— Не е наложително да ходиш — подметнах аз.

— Шегуваш ли се? Никой не е поканен, което прави появяването ми задължително. Това ще е върховният момент за седмицата ми.

Джули затвори. Звънна веднага след няколко секунди, за да каже:

— Мила, да не вземеш да споменеш пред Айрин, че съм определила нейния купон като върховния момент на седмицата ми. Ще ми бъде изключително неприятно да знае, че нейно събиране е върхът за мен.

Едуардо предложи да се срещнем на купона. Признавам откровено, това бе върховният момент за мен. Джули реши да вземе Тод за придружител; той явно отново присъстваше в списъка й от гаджета на повикване в последния момент, а Чарли се бе върнал в Ел Ей. (Слава Богу. Идеята да ме гледа начумерено от другия край на помещението, претъпкано с приличащи на Робърт и Али хора, никак не ми се нравеше). Айрин е алергична към пестенето на средства щом има цел. Беше преобразила основно апартамента си в копие на прочутата къща на Робърт Ивънс в Бевърли Хилс. Върху огромен екран в библиотеката се прожектираше „Любовна история“. Извика специално от Ел Ей прочутия готвач Мацухиша, за да надзирава приготовлението на храната. Истинските Робърт и Али също присъстваха, защо Али беше кръстница на Айрин или нещо подобно. Проблемът бе, че човек не съумяваше да ги различи сред всички други Робъртовци и Алита.

В разгара на купона се случи нещо странно. Бях се изтегнала върху тапициран с кадифе диван, когато Тод дойде и седна до мен. Едва го разпознах във велуреното му сако и огромните слънчеви очила, които Робърт Ивънс обикновено носеше. Изглеждаше раздразнен. Изведнъж ме погледна изпитателно и каза:

— Дай ми номера си.

— Защо? — попитах.

— Искам да ти се обадя, да… Трябва да ти кажа нещо — обясни той.

Не преставаше да ме гледа изпитателно, с крадлив поглед.

— Тод, не желая да ми се обаждаш, ясно ли е?

Той стана и се отдалечи, изглеждаше смутен.

Купонът се оказа страхотен, сякаш бях там само пет минути, а изведнъж се оказа, че е станало един след полунощ. На най-хубавите купони времето тече коварно; на скучните купони е точно обратното, което силно ме дразни. Джули си тръгна с Тод, аз излязох и спрях такси.

В колата ме обзе нова коварна мисъл: къде беше Едуардо? Така и не се появи. Проверих мобилния си телефон: никакви съобщения. Обадих се в апартамента си да прослушам телефонния секретар: никакви съобщения. Значи и там не е звънял. Набрах неговия мобилен, но никой не ми отговори. Звъннах в апартамента му — отново нищо.