Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 78

— Вече дадох интервюто. Списанието изпрати друг човек.

В неделя — а неделите са убийствени, нали? — ми идеше отново да отскоча до „Уиз“ и да купя дивиди устройство. Предприел поредното си пътуване, Едуардо бе неоткриваем. Бях отхвърлена от всички: плесенясала препечена филийка, която никой не желае. Нямах сили да откъсна поглед от снимката „Удавеният камион“ на Зак. Не бях забелязала, но се оказа леко не на фокус. Вероятно все пак не беше чак толкова страхотна фотография. Реших да я сваля, но зейна огромна дупка, затова я върнах, ала се почувствах още по-окаяна. Най-после, към четири часа сутринта, звъннах на Джули. Слава Богу, не спеше. Правеше диета с боровинки сега и гладът не й позволяваше да спи.

— Джули — подхванах, — много съм тъжна.

— Как така, мила? Очаквах ти и Едуардо да сте на седмото небе от щастие.

— Едуардо страшно ми харесва, но искам Зак. Мисля да му се обадя. Положително му липсвам.

— Олеле! Не затваряй — нареди тя. — Ще се обадя на доктор Фенслър и ще ти уговоря час. Иначе никога не би се вредила.

От всички градски психоаналитици доктор Фенслър има най-разкошната чакалня. Изобщо не прилича на психиатричните кабинети, където съм чувала, че ходят повечето богати хора като Джули в Ню Йорк. Всичко тук е разкошно, включително и масичката с разпръснатите по нея модни и клюкарски списания. Огледах се. Всички други момичета бяха невероятно красиви и почти всички приличаха на актриси или светски лъвици. Стори ми се, че разпознах нашумяла манекенка, но не бях съвсем сигурна, защото слънчевите й очила покриваха почти цялото й лице. Ала най-важното беше, че всички момичета в чакалнята изглеждаха tres щастливи: елегантно облечени, заобиколени с торби от модните магазини и възкачени на новите сандали с високи подметки, които не можеш да намериш никъде и са идеални за топлия юнски ден навън. Обсъждаха изключително нетерапевтични теми — например следващата си ваканция, за която ще заминат на Капри, и колко хубаво са прекарали миналата Коледа. Изглеждат сякаш нямат никакви проблеми. Нещо повече — видът им въобще не подсказва, че подозират какво е това проблем. Нямаше нито едно намръщено или начумерено лице. Аз определено бях най-окаяната и небрежно облечена там. Доктор Фенслър очевидно беше гений. Нямах търпение да се запозная с него.

Десетина минути след като пристигнах, хубава млада медицинска сестра с бял велурен спортен костюм ме въведе в кабинета за сеанси. Оказа се изключително съвременен кабинет: никакви протъркани кожени дивани, никакви книги по психоанализа по лавиците, а само ярко осветено помещение с удобен шезлонг, точно каквито са разпръснати около басейна на хотел „Мондриан“ в Ел Ей. Седнах и зачаках. Усещах се леко нервна. Всеки, подложил се на терапия, знае колко е мъчително да разголваш душата си пред съвършено непознат, а после да те посъветват, че е най-добре да се опиташ да се промениш. Самата мисъл за това е доста отблъскваща. Когато си тръгвам обаче, ще изглеждам съблазнителна като момичетата в чакалнята. Е, как тогава да не се съглася да го направя с удоволствие?