Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 139

Тръгнах да търся телефон; така щях да поразгледам необезпокоявана. Отворих резбована врата — оказа се, че води към трапезарията. Стените бяха отрупани с фамилни портрети. Белите като порцелан лица изглеждаха призрачно. Тези хора наистина се нуждаеха от загар менте. Понякога се питам как онези момичета са преживявали недоимъка на осемнадесети век. Как са се справяли без тубите плажно масло за изкуствен загар или блясъка за устни на „Ланком“ в дванадесет нюанса? Единственият признак, че не се намирам в 1760 година, беше огромният прожекционен апарат и екранът в единия край на помещението. Вероятно тук бе „конферентният център“.

Не биваше да се разсейвам. Трябваше да намеря телефон. Върнах се в преддверието. Напряко на стълбището висеше червен кордон с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Сигурно бе предназначен да даде знак на хората, посещаващи конференциите, че нагоре са частните покои. Проврях се под кордона и се качих по стълбището. Надявах се горе да намеря кабинет и телефон. От площадката тръгваше дълъг коридор с много врати. Отворих първата. Вътре видях легло с балдахин от изящна китайска коприна.

Продължих по коридора. Последното помещение се оказа облицована с дъбова ламперия библиотека. Вмъкнах се вътре. Нямаше начин тук да не намеря телефон, реших, а и вече доста ми се искаше да съм си у дома. На далечната стена, от двете страни на мраморна камина с италиански пейзаж над нея, имаше полици с книги в кожена подвързия. В другия край на помещението, върху роял, се мъдреха стари черно-бели семейни фотографии, а малко по-настрани голямо бюро от орехово дърво бе затрупано с книжа. Изпод една от купчините видях да се подава старовремски телефон. Пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката.

Докато набирах номера на родителите ми, окото ми грабна малка овална златна кутийка за хапчета. Върху емайлираното капаче бе изобразена с най-големи подробности английска батална сцена. Взех кутийката в ръце и я разгледах по-внимателно. По бюрото имаше поне още десетина изящни дребни предмети. Британците страшно си падат по всякакви джунджурии. През това време телефонът звънеше. Защо никой не ми се обаждаше?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита английски глас зад мен.

Подскочих и изпуснах слушалката. Приведен възрастен мъж стоеше на вратата. Осеяното му с бръчки лице имаше вид на по-голяма антика от всичко, което видях досега в къщата. Беше облечен в черно сако и раирани панталони. Не исках да забележи кутийката в ръката ми. Пъхнах я в джоба си с намерението да я върна по-късно върху бюрото.

— О, здравейте — поздравих запъхтяно. — Кой сте вие?

— Икономът на семейство Суер. Какво точно правите тук?

Изгледа ме подозрително и спря за малко неодобрителен поглед върху мръсните ми боси крака.

— Ами, колата ме изостави насред път и търсех телефон — обясних нервно и вдигнах слушалката. — Родителите ми живеят в Старата къща на енорийския пастор.

— Налага се да информирам лорд Суер — обяви той и бързо изчезна от прага.