Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 137

Сложих си слънчевите очила, грабнах чантата от седалката, заключих колата и тръгнах надолу по хълма. „Господи, колата на Елизабет Хърли положително никога не е засядала насред английската провинция“, мислех си аз, докато вървях. Не ставаш рекламно лице на „Есте Лодер“, ако си идиот, който разчита на „Херц“ за транспорт. Само след няколко крачки чух шум от двигател. По хълма се движеше трактор с ремарке, натоварено с говеда. Караше го млад мъж. Дали щях да успея да го уговоря да ме откара до вкъщи? Махнах му. Машината спря до мен. Забелязах, че по синята боя има слой прах и слама.

— Добре ли сте? — попита момчето.

Господи, беше страшно сладък: тъмни къдрави коси, червена тениска, кални джинси и стари, високи ботуши. Както се досещате, лошото ми настроение мигом се изпари.

— Добре съм — усмихнах се аз, понеже не се сетих какво друго да кажа.

— Колата ли отказа?

— Да.

Кокетно отметнах косата от рамото си. Господин фермерът бе на около деветнадесет, но не устоях на изкушението да изкарам лек флирт. (Няма нищо общо с „тежкия“ флирт, когато си наясно, че нещо ще се случи, и предварително си направила триъгълника си и всичко останало.)

— Някаква помощ?

Господи, обожавам английските момчета, които говорят толкова лаконично.

— Би ли ме откарал вкъщи?

— Къде?

— Старата къща на енорийския пастор, в Стибли.

— Далеч е. А и съм с ремарке. Но ще ви оставя във фермата. Ще се обадите по телефона.

— Добре — зарадвах се аз.

Татко щеше да дойде да ме вземе.

Дейв — така се казваше момчето — ми подаде ръка и аз се качих на седалката до него. Запали трактора и поехме. През цялото време си мислех: Бог да благослови „Херц“ и безсмисления им транспорт. Бях така щастлива да седя до него, че нито забелязах петното от машинно масло върху панталоните ми — явно лепнато, докато се качвах, — нито че краката ми са върху бала слама, която покрива разкошните ми обувки с прах.

След един километър Дейв спря. Пътека се виеше към върха на хълма. Не се виждаше никаква ферма. Единственият признак на живот беше пасящото стадо овце наблизо.

— Фермата е от другата страна — Дейв кимна към върха на хълма. — На петстотин метра.

— Ъхъ… — промърморих неопределено.

Дейв явно не разбираше нищо от обувки „Джими Чу“. Те са пригодени да извървиш пет метра, но не петстотин.

— Добре ли сте?

— Да. — Слязох от трактора. — Благодаря.

Дейв замина, а аз тръгнах към върха. Чух жвакащ звук. Погледнах надолу и видях тънък слой глина около подметките си. Американците не осъзнават някои неща за английската провинция: изглежда съблазнителна, но е същинско минно поле за обувките. Господи, помислих си, взимам си думите обратно — не е вярно, че английската провинция е по-привлекателна от хотел „Дю Кап“. Между двете няма нищо общо! Нямах никакво желание кракът ми отново да стъпи тук.

От върха стигнах до дървена порта; следваше разклоняваща се пътека. В подножието на хълма се виеше река, а пасбищата наоколо белееха от стада овце. В далечината вдясно различих обор и ферма. Вляво, насред зелена морава, се издигаше голяма къща. Замъкът Суер, разпознах го аз. А фермата явно е част от имението. Трябва да призная, че постройката се оказа много по-впечатляваща, отколкото я помнех. Не приличаше особено на замък, разбира се, а по-скоро на величествена сграда, но така е в Англия. Собствениците наричат домовете си замък, палат, кула и какво ли не — според мен, за да объркват чужденците.