Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 138

Замъкът Суер беше направо пленителен. За малко да изгубя фобията си към английските провинциални домове. Облицован с жълтеникав камък, приличаше на огромен куклен дом с две крила. В далечината забелязах изкуствено езеро и парадни градини. Известно време не успях да откъсна очи от замъка.

Изведнъж се сетих, че мама и татко вероятно вече се притесняват къде съм. Погледнах назад към фермата. Беше по-близо от замъка, но между кален фермерски двор и кокетно разположен сред моравата замък момиче като мен винаги би предпочело замъка. Независимо че от двадесет години мама ме тормозеше с постоянни приказки за това имение, признавам — проявявах и любопитство. Щях да използвам телефона там и, докато чакам татко да ме вземе, да поразгледам тайничко. Нямаше защо да знаят, че съм аз, тоест дъщерята на съседа със злополучните столове „Чипъндейл“ от далечното минало.

Поех по пътеката към замъка. Дали пък няма да срещна малкия граф, мина ми през ума. Всъщност не ми пукаше. Вероятно вече е оплешивял и носи онези ярки чорапи, така предпочитани от аристократите. Пътеката скоро стигна до чакълестата алея. Поех по нея. Оказа се изпитание за „Джими Чу“, но ако ви интересува — те издържаха.

Стигнах до вратата на замъка с герб на нея, изрисуван в златно и синьо. Такива са представителите на висшето британско общество: ако не са те стреснали достатъчно, ти навират в носа герба си, за да ти вземат страха. Грабнах чукалото във форма на горгонска глава и нервно потропах.

Стоях там няколко минути, а горгоната не ме изпускаше от очи. Никой не се появи. Възможно ли е да няма никой? На алеята нямаше коли, но това не значеше нищо. Британците маниакално крият автомобилите си в обори и конюшни (дори красиви коли като „Ауди“), за да не ги обвинят, че: а) загрозяват гледката или б) се фукат. Почуках отново, този път по-високо. Пак не се появи никой.

Идеята да се върна във фермата никак не бе блазнеше. Както обикновено „Джими Чу“ бяха спрели напълно притока на кръв към стъпалата ми и вече почти не усещах краката си. Хванах дръжката на вратата и я завъртях. Аристократите винаги оставят вратите си отворени. И тези не правеха изключение.

Влязох в обширно преддверие, препълнено със статуи и бюстове. Толкова беше сладникаво, сякаш попаднах във вътрешността на сватбена торта.

— Ехо — извиках. — Има ли някой?

Докато чаках, се събух. Студенината на каменния под се отрази вълшебно върху отеклите ми крака. Единственият шум беше тиктакането на златния часовник над камината. Никой не се появи. Понеже къщата е толкова огромна, вероятно има множество входове и изходи, и дори семейство Суер да са си вкъщи, никога не са наясно кой точно влиза или излиза, предположих аз. Все едно да живееш на сирийската граница, но не с толкова много терористи.