Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 136

Дрехите ми не бяха особено подходящи за английската провинция, но аз пък не възнамерявах да се разхождам пеша из нея, докато съм тук. Единствената опасност за обувките ми — незначителна сама по себе си — представляваше краткото разстояние между взетата под наем кола и къщата. Мама беше павирала алеята пред Старото жилище на енорийския пастор още преди години, защото разбра, че макар чакълената настилка да е tres английска и аристокрацията да я смята за по-стилна, тя е смърт за обувките й от „Шанел“.

Няма нищо на света — дори плувният басейн на хотел „Дю Кап“, — което да се сравни с топъл английски ден. Изключение вероятно прави плажът „Макарони“ на един от Карибските острови, но това е съвършено друга история. Два часа по-късно слязох от магистралата с наетото „Рено Клио“ и поех към селцето, където живеехме — Стибли. Дотам се стига само по тесни, виещи се пътища. Ограждат ги живи плетове, чиито клони се опират в страничните ми огледала. Британците не си падат по подрязването: нито на живите плетове, нито на ноктите си. Минах край порутени каменни фермерски къщи и през селца с къщурки със сламени покриви.

Към два следобед се намирах на двадесетина километра от къщата ни. Крайпътен знак ме приветства: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЕНОРИЯ СТИБЛИ-ОН-ДЪ-УОЛД“. Гледката наоколо, прекрасна както винаги, се загрозяваше само от стара мрачна сграда, някогашна викторианска болница, пред която сега пишеше: „СВЕТА АГНЕС — ПРИЮТ ЗА ЖЕНИ“. Използват мястото за убежище на малтретирани съпруги и самотни майки от години. Като дете помня как момичетата от приюта се мотаеха безцелно из селцето. Тъй като бяха лесни мишени, несправедливо ги обвиняваха за всички злини, сполетяващи Стибли, дори за падането на петела от ветропоказателя на черковната кула.

След два километра намалих, за да взема особено остър завой. Колата забоксува и изведнъж спря. Вдигнах ръчната спирачка, изключих от скорост и завъртях ключа да запаля двигателя. Отказа. Опитах отново. Същият резултат. Цели десет минути не успях да запаля.

Победена, оставих колата да се изтъркаля по инерция към съседната обрасла с трева поляна. Излязох и веднага стъпих в кравешко изпражнение. Господи, как щях да стигна до вкъщи? Тук мобилният ми телефон нямаше обхват. (Трябваше да си взема роуминг, напомних си раздразнено.) Никъде наоколо не се виждаше къща или други признаци на живот. Единственият шум идваше от огъващите се от вятъра житни стебла в съседната нива. Именно в такива моменти едно момиче съжалява, задето не седи между две манекенки на яхтата на Патрик Сакстън, нищо че са повърхностни и само се оплакват колко са „дебели“. Напомних си обаче за обърнатата нова страница в живота ми, тя явно включваше и ходенето пеша.