Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 110

Хенри очевидно имаше малък опит с млади жени и никакъв с принцеси от Парк авеню. Изглеждаше смутен и пазеше дистанция, като постави огромното бюро, отрупано с писмени работи за проверка, помежду ни.

— Сладък? — повтори той тихо.

— Да, сладък си. Сигурно дрехите ти придават този умен вид, а и фактът, че си така стеснителен, професоре — обясни Джули.

Хенри безспорно беше сладък. А дрехите, които му придаваха „умен вид“, се състояха от износени кадифени панталони, ленено сако и английски мокасини. Ризата му беше малко оръфана на яката.

— Аз всъщност не съм професор. Тепърва ще се опитам да стана такъв. Засега съм просто преподавател. Смятате да се запишете в курса ли?

— Професоре, приличам ли ви на студентка?! Не желая да ходя на никакви лекции. Просто искам да се усъвършенствам и да дам същата възможност на приятелките си, които определено се нуждаят от това. Говорят единствено какъв гений е Майкъл Корс и не издържам вече.

— За кого? — попита Хенри плахо.

— О, страшно ми допада, че не знаеш кой е Майкъл Корс — възкликна Джули. — Ще ни научиш ли на литература? Живея в „Пиер“, много е приятно. Ще изпращам колата да те взима, ще покривам всички възникнали разходи и ще ти платя колкото поискаш. Ако ни услужваш с ума си по няколко часа на седмица, всички моментално видимо ще се подобрим. Моля те, не ми отказвай. Моля те! — Преди Хенри да отговори, Джули продължи: — В състояние съм да повикам когото искаш да се грижи за храната и напитките. Одобряваш ли „Илейн“ като фирма за кетъринг? Ще е подходящо ли за литературна сбирка?

— Според мен соленки и сирене е предостатъчно — плахо отвърна Хенри.

— О, значи приемаш, професоре — зарадва се Джули. — Толкова съм щастлива.

— Не съм професор, госпожице Бергдорф.

— Но един ден ще бъдеш, нали? Ще помоля татко да ходатайства да те направят веднага, ако искаш. В края на краищата толкова пари е дал на университета ви, че на практика е негов. Добре. Ще изпратя колата да те вземе в шест във вторник. Времето е идеално за литературен кръжок, понеже във вторник никога не се случва нищо.

— Само още едно нещо, госпожице Бергдорф.

— Да?

— Нека се договорим коя книга желаете да прочетете. Трябва всички да сте запознати с нея преди вторник, ако ще я обсъждаме.

— Яко! — възкликна Джули. В ентусиазма й обаче се прокрадна минорна нотка, понеже си даде сметка за необходимостта да прочете цяла книга. — Именно затова си ни нужен — продължи тя решително. — Да ни насочиш какво да прочетем.

— Много хора харесват „В недрата на морето“ от Натаниел Филбрик. Аз самият я изчетох на един дъх — сподели Хенри.

— О, любовна история! Прилича ли на „Титаник“?

— Отчасти, но тук има повече китове — обясни Хенри. — Щом ви е харесал „Титаник“, ще ви хареса и книгата.

Откакто се върнах от Кан, Патрик Сакстън ми се обаждаше с маниакална настойчивост. Бил ме изоставил на летището в Ница поради налаганите от властите мерки за сигурност. (Заради тероризъм или нещо подобно самолетът трябвало да излети точно в уречения час.) В моите представи предимството да имаш частен самолет включва и възможността да излетиш, когато пожелаеш, или въобще да не излетиш, ако не искаш. Патрик твърдеше, че не е така.