Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 103

Тръгваме в 1 часа. Кола ще те откара до летището, където ще те чакам. Приятна слънчева баня!

Патрик

Не ми звучеше особено ядосан. Вероятно не беше разстроен от айсберга в края на краищата. Сигурно не беше толкова повърхностен, колкото ми се стори вчера. Понякога съм прекалено строга в преценките си.

Телефонът иззвъня. Олелееее! Главата ме цепеше; ноктите ме боляха. Дори усещах косата си — нещо уникално при махмурлук от „Белини“. Обаждаше се Джаз.

— Здрасти. Връщам се в града с вас — осведоми ме тя.

— Чудесно. Излитаме в един.

— Ще се видим на летището — каза.

Ето, Патрик въобще не беше толкова отвратителен. Много мило да предложи на Джаз да се прибере с нас.

Но същевременно, щом Джаз ще пътува с нас, се налагаше да се издокарам с първокласен тоалет, подходящ за пътуване в частен самолет. С цепеща ме глава чевръсто облякох бяла лятна рокля, обух златни сандали и сложих златни обици халки. Вързах косата си на конска опашка с любимия ми шал от „Пучи“. После легнах върху леглото с торбички лед върху ноктите и останах така, докато дойде да ме вземе колата по обяд. Патрик се държеше като светец: изпращаше ми коли и бележки непрекъснато. Питах се дали, когато се върнем в Ню Йорк, няма да ми изпрати нова рокля, за да замени онази, която унищожих, но същевременно не бях сто процента сигурна, че ще го направи.

На път към летището минахме през Жуан-ле-Пен — симпатично селце с повече магазинчета за обувки и бикини, отколкото е възможно да си представите. След тридесет секунди не устоях на изкушението да направя набег на пазара. Спирайки колата, шофьорът заяви:

— Пет минути, mademoiselle. Оттук до летището има четиридесет и пет минути път.

Снабдена с около двадесет и пет чифта бикини, четиринадесет саронги и шест чифта еспадрили с удебелени пети — знаете как е на изисканите летни купони в Ню Йорк: задължителна процедура е да сменяш банските между две хранения — се настаних обратно в колата. Пазаруването определено ми помогна да се съвзема от преживяното унижение предишната вечер. Не преставах да се радвам как момичетата в Ню Йорк ще припаднат, виждайки какви еспадрили им купих. Винаги съм била привърженик на идеята, че ако си имала достатъчно късмет да предприемеш незабравими пътувания в чужбина, винаги купувай за приятелките си нещо модно. Беше едва средата на май и предстояха няколко седмици до Четвърти юли, но за момиче от Ню Йорк никога не е прекалено рано да започне да трупа на склад плажни дрехи.

Шофьорът ме остави на Терминал № 1. Отправих се към Изход № 0, откъдето тръгваха частните самолети. Нямаше и следа от Патрик или Джаз. Вероятно още не бяха пристигнали. Приближих униформен служител.

— Excusez—moi, monsieur, je cherche Monsieur Patrick Buxton.

— II est parti, mademoiselle — отвърна той.

Погледнах часовника: 1,30 следобед. Бях закъсняла само с някакъв си половин час. Не беше възможно Патрик да е отпътувал без мен.

— Какво?! — не повярвах на ушите си.

— Той тръгна преди час с момиче с тен.

Как е възможно той да постъпи така с мен; как е възможно тя така да постъпи?! Особено след като написах такъв хубав материал за нея. Изведнъж се почувствах омаломощена и разтреперана: белинитата, предлагани в хотел „Дю Кап“, си отмъщават в най-неподходящите моменти.