Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 105

— На кой изход, моля? — попитах.

Докато тя проверяваше, огледах опашките пред съседните гишета. През няколко от мен зърнах позната фигура. Извих шия, за да видя по-добре. Чарли Дънлейн чакаше пред гишето за полета до Ел Ей. Господи, нямах никакво желание да го видя. Ненавиждах случайните срещи, особено с хора, заварили те наскоро точно когато си взел свръхдоза „Адвил“. Още по-лошо бе, че изведнъж забелязах колко по-симпатичен е Чарли, отколкото го помнех. Имаше хубав тен и изглеждаше овладян и доволен от себе си. Единствено той имаше хубав вид на изкуственото осветление, характерно за летищата. Предполагам, може да се третира като триумф на личността. Това, че го видях в този момент, определено ме заплаши с диабет: от шок кръвната ми захар падна до нула, кълна се. Изведнъж ми се зави свят, уплаших се дали няма да припадна от смущение. Реших да се взема в ръце. Тръснах глава и погледнах в другата посока.

Все пак, напомних си, сега е по-добре, отколкото ако го бях срещнала предишната вечер. Да не забравяме, че вече не бях с натруфената айсбергова рокля, а с първокласен костюм за пътуване, напомнящ малко носените от Лий Радзивил дрехи в Капри през 70-те години; освен това не се държах като самоубийца, а с напълно нормален вид се готвех да се кача на полет за Ню Йорк — с други думи, овладяно, нормално и никога не предприемало опит за самоубийство момиче. Дали да не го поздравя, а после никога вече да не му проговоря?

— Ей, здравей — извиках, макар и леко смутена.

Ето, готово. Направих го. Дори да ме ненавиждаше, не ми пукаше. Чарли се обърна и ме погледна. Господи, отново ми прималя. Тези белинита действат изключително коварно понякога.

— А, здрасти… — махна ми неловко и посочвайки гишето пред мен, добави: — Май искат да говорят с теб.

Обърнах се и видях строгия вторачен поглед на наземната стюардеса.

— Мадам — заяви тя високомерно, — съжалявам, но не можете да пътувате. В картата ви няма достатъчно пари — заяви и ми я връчи.

— Сигурна ли сте? Моля, опитайте отново — заумилквах се аз.

— Non. Отдръпнете се встрани, ако обичате.

Изведнъж изпитах огромно съчувствие към изхабени вече супермодели. Вероятно се чувстват точно така: в един момент целият свят е в краката им, а в следващия всеки ги подмята както си иска. Започнах да си събирам нещата. В този момент Чарли се провикна:

— Ще те изпратя до твоя изход. До салона за полета до Ел Ей е.

Господи, сега и това ли? Едно е да изпуснеш излитането на частен самолет — то си е направо натрупване на поучителен житейски опит. Освен това няма как да се разбере, че ти се е случило, нали? Друго е обаче да бъдеш разкрит — и то от познат, — че няма как да се прибереш вкъщи. В никакъв случай не желаех Чарли да разбере в какво положение съм — без билет и без пари. Предусещах, че няма да срещна одобрение от негова страна. Междувременно той се приближи и взе част от багажа ми.

— Ще ти позволят ли да вземеш всичко това като ръчен багаж? — зачуди се.

— Разбира се — отвърнах, все едно винаги носех със себе си куфар и четири пакета от различни магазини.