Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 102

— „Оскар“. Модел от новия сезон. Заповядай — подаде я тя.

Поех роклята от сребристосива тафта. Наборът й бе пребогат. Вътрешно тайничко се развълнувах. Облякох я и изтичах до огледалото.

Приличах на айсберг. Да, уверявам ви. Защо единствената несполучлива рокля, направена от Оскар през цялата му кариера, трябваше да се озове на гърба ми, когато потенциално ми предстоеше най-бляскавата вечер през целия ми живот? Сега разбирам как се е чувствала Холи Бери, когато спечели „Оскар“. Наложи се да отиде да вземе онази сладка, малка, златна статуетка пред очите на целия свят, облечена като кънкьорка. Нищо чудно, че оттогава страда от стрес. Не бях в състояние да промълвя и дума. Да, много мило беше от страна на Джаз да ми предложи роклята, но и тя долавяше, че съм страхотно разочарована.

— Да, наистина изглежда малко натруфена — призна тя. — Но да не забравяме, че французите нямат представа колко е старомодно да си натруфен. Въобще няма да се усетят, гарантирам ти.

Нямах време да се притеснявам. Втурнах се обратно в стаята си и обух черните си обувки. Щяха да изглеждат великолепно с шифонената рокля, но с айсберга приличаха на две котви. Грабнах си чантичката. В този момент телефонът звънна.

— Долу съм, в колата — обяви Патрик.

— Идвам — изчуруликах аз все едно всичко е наред.

Дори няма да забележи с какво съм облечена, уверявах се аз; мъжете са такива. По стълбите слязох с рамото напред — полата на роклята се оказа по-широка от стълбището — и се опитах да се настаня елегантно в колата на Патрик. Трудна задача, защото едва успях да провра себе си и роклята през вратата. Понякога модните тенденции те карат да се чувстваш като парче пастет.

— Здрасти — жизнерадостно поздравих аз.

— Здравей — отвърна Патрик. При вида на тоалета ми лицето му се издължи. — Мислех, че ще си с роклята на „Александър Маккуин“. Това е „Оскар де ла Рента“.

Направо неземно! Винаги съм изпитвала невероятно подозрение към мъжете, наясно с модата, колкото и аз. Разказах на Патрик какво се бе случило.

— Съжалявам, но това е резервният тоалет на Джаз Конесей — завърших и се захилих.

Патрик дори не се усмихна. Останах с впечатлението, че разказът ми изобщо не му се стори забавен. Цяла вечер почти не ми проговори. Това е проблемът с гейовете и нормалните мъже, които разбират прекалено много от мода: зяпват по теб, когато си авангардно облечена с нещо от „Маккуин“, но появиш ли се с нещо натруфено и с вид на айсберг, мигом стават самата студенина. Цялата вечер Патрик се държа възпитано, но хладно. Остана запленен от осеяната с рози рокля на Джаз от „Валентино“, но пък аз погълнах толкова „Белини“, че самочувствието ми почти не го забеляза. Единственото, с което мога да се поздравя за онази вечер, е, че не срещнах Чарли Дънлейн. Въобще не се мярна.

На другия ден, по време на закуска, получих нова бележка.