Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 104

— А аз как ще стигна до Ню Йорк? — попитах.

Не се съмнявах, че този привлекателен пилот ще се погрижи да ме качи на друг частен самолет по-късно. В края на краищата бях безупречно облечена за такова пътуване.

— Je ne sais pas — отвърна той невъзмутимо и разпери безпомощно ръце.

Извърна се рязко и се отдалечи. Очевидно дрехите ми го оставиха напълно безразличен. Точно щеше да излезе от салона, когато се обърна към мен и посочи към прозорците отпред. Проследих показалеца му с поглед: от другата страна на алеята видях входа на Терминал № 2. Сърцето ми замря. Разберете ме правилно: нямам нищо против летищата като цяло, но там, във фоайето, имаше повече хора, отколкото на парад за Деня на благодарността. Бедата да пътуваш с частен самолет е, че после никога — никога — не желаеш отново да се качиш на редовен полет. Съветът ми към всеки, комуто предстои да пътува с частно возило, е да го направи единствено ако оттук нататък това ще му бъде стандартът. Честна дума, в този момент ми се искаше никога да не бях виждала облицования с чортова кожа таван на частния самолет на Патрик и никога да не бях опитвала изключително вкусните сандвичи, сервирани там.

Чакай, чакай: какво ми се въртеше из главата? Ако не внимавам, ще се превърна в капризна глезла като Патриция Дъф или някоя друга, не по-малко ужасна. Защо да не пътувам с редовен полет като всички останали хора по света? Мобилизирах цялото си самообладание и извлякох силно увеличения си багаж през алеята. Горещината беше убийствена. Докато стигна до гишето на „Ер Франс“ се чувствах като повехнала маруля.

Земната стюардеса зад гишето — сивокоса и безупречно сресана — ме погледна все едно съм употребяван анкерпласт.

— Oui? — посрещна ме тя. — Мога ли да ви помогна, Madame?

Защо французойките винаги така педантично се опитват да разстроят млади момичета като moi, наричайки ги „мадам“? Жестоко е, особено когато главата ти пулсира от изпитите „Белини“.

— Mademoiselle — поправих я аз. — Изпуснах самолета си за Ню Йорк. Кога е следващият полет?

— В три. Устройва ли ви?

— Разбира се — уверих я аз.

— Дължите 4376 евро.

— Какво? — преглътнах мъчително.

— Разполагаме с места само в първа класа.

— А на по-късен полет?

— Всички места са заети.

Бях на път да се разплача. Не разполагах с 4376 евро, за да ги хвърля на вятъра за еднопосочен билет до Ню Йорк. Въпреки това прехапах устни и подадох картата си „Виза“. Щях да таксувам цялото пътуване като доста скъпо струващ провал, от който обаче бях извлякла морална поука: никога не се обличай като наконтен айсберг, ако вместо това можеш да се облечеш с рокля на „Александър Маккуин“. Господи, толкова по-забавно щеше да е да похарча тези пари за розовия фотьойл от „А В С килими и мебели“ на Бродуей, за който мечтаех.

— Merci — кимна стюардесата, грабвайки картата ми. — Качването е след половин час.