Читать «Тези луди, луди глезли» онлайн - страница 101
Плъм Сайкс
—
— Здрасти. Лара е. Добре ли прекарваш? Джордж Клуни там ли е?
— Тук е толкова хубаво. Трябва да дойдеш някога — отвърнах.
— Чу ли, че Чарли е получил наградата? Прочетохме го вече в пресата.
— Така ли? — промълвих аз. — О…
Защо най-хубавите неща се случват на най-неприятните хора, а най-лошите — като това да оплешивееш преждевременно например — на най-симпатичните? Господи, нали това не означаваше, че Чарли ще е на коктейла?
— Добре ли си? — долетя гласът на Лара.
— Идеално — уверих я.
— Да не си разстроена заради Зак и вятърничавата манекенка?
— Може би малко.
— Постарай се да не мислиш за това. Двамата са толкова задръстени — дори не подозират до каква степен. Обади се, когато се върнеш.
— Непременно.
—
В шест следобед изпратих материала по електронната поща. В Ню Йорк беше едва пладне, тоест изпреварих поне с час последния срок. Поръчах си двойно „Белини“ от рум сървиса, за да го отпразнувам. Преди коктейл двойно „Белини“ страхотно ти помага да не се чувстваш нервна, а това е идеалният „номер“, ако не си пристрастяващ се тип. Всъщност, след като изпих двойното „Белини“, се почувствах вълшебно не-нервна и дори започнах да си мисля как с радост бих се срещнала с Чарли Дънлейн на коктейла, облечена в разкошната рокля на „Маккуин“, и то придружена от филмов продуцент, на когото гледат с добро око. Така Чарли щеше да разбере, че не съм склонна към самоубийство смотанячка, която привлича единствено отвратителни мъже.
Единственият проблем с белинитата — като се замисля в ретроспекция — беше, че когато започнах да обличам ефирната шифонена рокля, купена ми от Патрик, изглежда не съм била достатъчно предпазлива и не съм се съобразила с всичките онези мехурчета от шампанското, бълбукащи из организма ми. Нахлузих роклята върху главата си. Опитах се да я издърпам надолу. Олеле! Заяде и ме притисна като в менгеме от главата до пъпа. Не бях в състояние да помръдна; не виждах нищо; ръцете ми не можеха да се придвижат нито нагоре, нито надолу. Сигурно бях забравила да отворя ципа. Много бавно се опитах с гърчене да се измъкна от роклята. Точно бях на път да се освободя и чух отвратителен звук от разкъсване на плат.
Часът вече беше 6,25. Отворих ципа и отново облякох роклята. Именно тогава видях унищожителната рана, зейнала на гърба. Положението бе непоправимо: роклята абсолютно не ставаше за носене.
Патрик щеше да пристигне след тридесет и пет минути. Напълно отчаяна изтичах до стаята на Джаз и силно потропах на вратата. М. П. Р. винаги разполагат с бляскави резервни тоалети.
— Случи се огромно нещастие. Дори позвъняване на 911 няма да помогне — обясних, когато Джаз най-после отвори.
— Нямаш никакви проблеми, сладка. Ще вземеш резервния ми тоалет — предложи тя.
Каква светица! Джаз беше готова за коктейла. Изглеждаше шеметно в червена рокля от „Валентино“, копираща модата от 70-те години и обсипана с копринени рози. Паниката ми малко намаля. Ако резервният тоалет на Джаз поне малко приличаше на този, то въобще нямаше за какво да се безпокоя. Тя отиде до дрешника и извади копринена вечерна рокля.