Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 8

Освен това бях притеснен от сутрешния ми разговор с моята майка, ядосвах се, че не е успяла да открие Спаак и се тревожех, че губим ценно време. А инак денят бе наистина чудесен — лазурен, топъл и искрящ с първите юнски лъчи.

Бях изминал не повече от стотина метра, когато установих, че задната ми гума е спукана. Не казах нищо, просто се вторачих в нея с мисълта, че ме изоставя в най-неподходящия момент. После вдигнах глава и забелязах Елен Фоле, която изчакваше зелен светофар, спуснала до долу прозореца на колата си. Мина ми през ум, че може всеки момент да потегли. И без да се замисля, я повиках.

Сетне, докато ме откарваше вкъщи, мозъкът ми отново включи, но беше прекалено късно за съжаления.

Марк-Седрик и майка му бяха вече пред вратата. Благодарих на Елен за помощта и припряно се измъкнах от колата. Усмихнах се на майката над живия плет. Понечих да прибера колелото си, но багажникът беше заключен.

— Ей сега ще го извадя — каза Елен.

— Мога и сам да го взема.

Тя не отговори и стъпи с един крак на тротоара. Хвърлих поглед към жената, която стоеше неподвижно на прага.

— Добре. Извинявай за притеснението.

И незабавно се присъединих към момчето и майка му и ги въведох в къщата, без дори да се озърна назад.

М.-С. се намести пред пианото така, сякаш сядаше на кормилото на комбайн.

— Ммм… Бъди малко по-деликатен! — посъветвах го аз, докато майка му попълваше чека. — Ако не го уважаваш, то също няма да те уважава.

Беше десетина годишен. Давах му уроци едва от няколко месеца, но и двамата знаехме, че от това нищо няма да излезе. Не бях скрил от майка му, че я очаква сериозно разочарование, ако възлага прекалено големи надежди на отрочето си. Въпреки това тя бе настояла да продължим уроците, бидейки твърдо убедена, че ще се случи чудо и от наличното недоразумение изведнъж ще се пръкне нейният истински син. Но до момента нищо такова не се бе случило. Според мен нещата дори отиваха на по-зле.

— Да чуя разсвирването — подканих го аз.

И докато хлапето изпълняваше тази задача, видях, че Елен Фоле влиза в градината и подпира колелото на живия плет. Махнах й с ръка. После майката на М.-С. ми подаде чека с подчертано сконфузено изражение, тъй като дори глух би запушил ушите си. Изпратих я до вратата.

Сетне се върнах при невръстния си приятел.

— Изправи се — въздъхнах. — И не клати глава като магаре.

Седнах до него. Наблюдавах ръцете му, докато търчаха нагоре-надолу по гамата, и си мислех, че никога досега не съм виждал нещо по-отчайващо.

Просто не знаех какво да го правя. Накарах го да изсвири едно парче на Сати, върху което се предполагаше, че е работил — нещо съвсем просто и не изискващо кой знае какво чувство. Станах още на първия такт. Тупнах го по гърба, за да се изправи, дръпнах лактите му назад и се отдалечих с измъчена гримаса. И отново забелязах Елен Фоле. Седеше насред моравата и се занимаваше с гумата ми. Помислих, че халюцинирам.

— По дяволите, какво правиш? — изсъсках през полуотворения прозорец.