Читать «Доклад на малцинството» онлайн - страница 17

Какво да прави сега? Към кого да се обърне за помощ?

— Боже, какъв си идиот все пак! — чу се зад него развълнуван женски глас.

Той бързо се обърна: до вратата, в своята безупречна полицейска униформа, стоеше жена му и го гледаше ужасено.

— Не се притеснявай, — каза той, показвайки й ролката с лентата, — вече си тръгвам.

Устните й трепнаха, лицето й се изкриви и Лиза отчаяно се хвърли към него.

— Пейдж ми каза че си тук, но не му повярвах! Той не е трябвало да те пуска тук. Той просто не разбира какъв си!

— И какъв съм? — саркастично попита Андертън. — Прослушай този запис и тогава ще разбереш.

— Не искам да слушам никакви записи! Искам само да се махнеш оттук! Ед Уитлър знае, че има някой в „маймунарника“. Пейдж се опитва да го задържи, но… — Лиза замълча и се вслуша в звуците зад вратата. — Той вече е тук! И заключените врати няма да го спрат.

— Нима не си способна да повлияеш на Уитлър? Опитай да пофлиртуваш с него, може и да забрави за мен.

Лиза погледна мъжа си с горчив упрек.

— На покрива има полицейска „лодка“. Ако искаш да избягаш… — Гласът й трепна и Лиза замълча. А после каза сухо: — Излитам след минута. Ако искаш, ще те взема с мен.

— Искам — кимна Андертън.

В края на краищата, нямаше избор. Той получи доказателство за невинността си, да, но не беше подготвил план за спешно оттегляне при нужда. Затова Андертън с готовност последва стройната фигура на жена си, която го изведе от „маймунарника“ през аварийния изход и лошо осветения коридор, предназначен за доставка на товари. Токчетата й глухо почукваха в полутъмното безлюдно помещение.

— Това е много бърза „лодка“ — каза Лиза, обръщайки се в движение към него. — Заредена е по пълна програма и е готова за полет. Тъкмо възнамерявах да инспектирам оперативната група.

7

Докато управляваше високоскоростната „лодка“ на полицейското управление, Андертън накратко разказа на жена си доклада на Джери, записан на копираната от него лента. Лиза го изслуша мълчаливо, с напрегнато лице. Ръцете й стояха отпуснати в скута, тя ту свиваше, ту отпускаше нервно сплетените си пръсти.

Под тях, като релефна карта, преминаваше селска местност, пострадала от войната. Безлюдните региони, намиращи се между градовете, бяха изпъстрени с кратери, останали от авиационните бомби, и хълмчета руини, останали от големите ферми и малки промишлени предприятия.

— Иска ми се да разбера — каза Лиза, когато Андертън млъкна, — колко пъти вече се е случвало подобно нещо.

— „Особено мнение“? Много пъти.

— Не, имам предвид, когато един от мутантите не е във фаза. Когато третия мутант използва докладите на останалите, за да опровергае предишните им предсказания. — Очите й немигащо гледаха напред, много тъмни и сериозни. — Може би половината от онези, които сме изпратили в лагера, са невинни?

— Не — уверено каза Андертън, макар че и той беше започнал да се съмнява. — Само аз имах възможността да видя своята инфокарта преди на делото да се даде ход. Ето защо моето бъдеще се промени.