Читать «Доклад на малцинството» онлайн - страница 15

— Да, чух за това. А как, хм, как са твоите работи, Уоли?

— Почакай…

В слушалката се чуха приглушени стъпки, после — звук от затваряща се врата. След това Пейдж се върна и каза:

— Сега можем да поговорим по-спокойно.

— Колко по-спокойно?

— Не много. Къде си?

— Ами разхождам се в Централния парк — отговори Андертън. — Събирам тен.

Доколкото можеше да предположи, Пейдж беше отишъл да се увери, че системата за проследяване на входящите обаждания е включена. Може би оперативната група вече излиташе. Но все пак Андертън нямаше друг избор.

— Вече имам нова професия — съобщи той на Пейдж. — Аз съм електротехник!

— О-о… Ъ-ъ… — успя само да каже шашардисания Пейдж.

— И си помислих, че може да имате работа за мен? Ако не е трудно да се уреди, с удоволствие бих наминал, за да проверя базовото ви компютърно оборудване. И особено банките данни и аналитичните блокове на „маймунарника“. Какво ще кажеш, Уоли?

След кратка пауза Пейдж каза:

— Всъщност… да, може да се уреди. Ако наистина е толкова важно.

— Много е важно — увери го Андертън. — Кога ще ти е удобно?

— Ами… Днес извиках техници за проверка на вътрешните линии… новият комисар иска тази система да работи като часовник… Добре, можеш да дойдеш след техниците.

— Отлично, точно така ще направя. Кога?

— Да кажем, в четири. Вход Б, шесто ниво, а там… там ще те посрещна.

— Страхотно — прочувствено каза Андертън и след секунда добави, преди да затвори линията: — Искрено се надявам, Уоли, да запазиш работата си до четири часа.

Той моментално напусна телефонната кабина и след няколко секунди потъна в тълпата с посетители, наводнили най-близкото кафене. Тук със сигурност нямаше да го познаят. Пред него стояха три часа и половина очакване. И това се оказаха най-дългите часове в живота му; те се точеха цяла вечност, докато най-накрая Андертън се срещна с Уоли Пейдж на уговореното място.

— Съвсем ли си се побъркал? — изсъска срещу него пребледнелият до синьо Пейдж. — За какъв дявол си решил да се върнеш?

— Успокой се, идвам само за малко.

В блока на „маймунарника“ Андертън внимателно огледа всяко ъгълче, методично отваряйки вратите една след друга.

— Не пускай никого тук — каза той на Пейдж. — Няма да имам друга възможност.

— Трябваше да се пенсионираш, докато беше на върха! — Уоли се влачеше след него, поразен от остър пристъп на съчувствие. — А сега този Уитлър вдигна такъв шум… Такава кампания разгърна… Всички жадуват кръвта ти, всички!

Без да го слуша, Андертън отвори главната контролна банка данни на аналитичната секция и посочи към мутантите.

— Кой от тях е дал „особеното мнение“?

— Не питай мен! Аз изчезвам.

Стигайки до вратата, Пейдж все пак се обърна, посочи мълчаливо към средния мутант и излезе, затваряйки безшумно вратата след себе си и оставяйки Андертън да се занимава сам.

Значи средният? Той добре познаваше този ясновидец. Малката сгърчена фигура, погребана под проводници и релета, седеше тук вече петнайсет години. Казваше се Джери, беше на двайсет и четири и дори не повдигна глава, когато Андертън се приближи към него. Празните мътни очи бяха слепи за физическата реалност на този свят, но виждаха светове, които още не съществуваха и, може би, никога нямаше да съществуват.