Читать «Доклад на малцинството» онлайн

Филип К. Дик

Доклад на малцинството

1

„Оплешивявам… — неочаквано си помисли Андертън. — Оплешивявам, надебелявам и остарявам“. Тази мисъл му хрумна веднага, щом погледна младия човек, влизащ в кабинета му. Но, разбира се, комисарят нищо не каза на глас. Просто отдръпна креслото си, решително се изправи и излезе иззад бюрото с дежурна усмивка, протягайки ръка.

— Уитлър? — колкото се може по-приветливо се осведоми той, стискайки енергично ръката на младия блондин и усмихвайки се още по-широко с престорена дружелюбност.

— Тъй вярно! — откликна онзи с ответна усмивка. — Но за вас, комисарю, съм просто Ед. Тоест, ако и двамата не обичаме празните формалности, както се надявам.

Изражението на младото самоуверено лице не оставяше съмнения, че въпросът е изчерпан веднъж завинаги: отсега нататък ще има само Джон и Ед, добри приятели и колеги от самото начало. Андертън побърза да смени темата, игнорирайки твърде дружелюбната увертюра.

— Как пътувахте, имаше ли проблеми? Някои ни търсят твърде дълго.

„Боже господи, та той със сигурност е намислил нещо…“ — мина през главата на комисаря. Страхът докосна сърцето му със студените си пръсти и Андертън моментално започна да се поти. Уитлър непринудено пъхна ръце в джобовете си и обходи кабинета с любопитство, разглеждайки обстановката така, сякаш преценяваше дали ще му отива. Не можеше ли да почака ден-два, поне от приличие?!

— Никакви проблеми — с безгрижна разсеяност отвърна Уитлър. Той спря пред рафтовете, запълнени с големи папки и алчно се загледа в досиетата. — Между другото, комисарю, не дойдох при вас с празни ръце… Имам някои собствени идеи относно това, как работи концепцията на предпрестъпленията.

Ръцете на Андертън леко трепереха, когато се зае да разпалва лулата си.

— Така ли? И какви, ако мога да попитам?

— По принцип, работи добре — каза Уитлър. — Тоест, даже много добре.

Андертън го фиксира с пронизващ поглед, но младежът го издържа с достойнство.

— Това е ваше лично мнение, доколкото разбирам?

— Не само — каза Уитлър. — Сенаторите са много доволни от вашата работа, дори бих казал — много ентусиазирани… Тоест, доколкото това е възможно за такива старци — добави той след кратък размисъл.

Андертън трепна вътрешно, но запази спокойното си изражение, макар че изобщо не му беше лесно. Интересно, какво ли всъщност си мисли този Уитлър? Какви потайни мисли се въртят в прецизно подстриганата му глава? Очите му са ясни, пронизително сини, излъчват интелигентност, което не предвещава нищо добро. Уитлър изобщо не е глупав и, много ясно, е пълен с амбиции.

— Доколкото разбрах, — започна внимателно Андертън, — вие ще сте мой асистент, докато се пенсионирам. А после ще поемете моята длъжност.

— И аз така разбрах — отвърна Уитлър, без да се замисли. — Това може да стане тази година, или в следващата, а може и след десет години.

Лулата едва не изпадна от вцепенените пръсти на комисаря.

— Още не смятам да се пенсионирам — сухо каза той. — Предпрестъпността е мое творение и ще се занимавам с това толкова дълго, колкото поискам. Всичко зависи само от желанието ми.