Читать «Живогон» онлайн - страница 7

Викарият потреперил от главата до петите. Руменото му лице придобило морав оттенък.

— Много добре знаеш — засъскал той с пресеклив глас, — че пуйката не беше в ред. На всеки можеше да му призлее.

— Единствено не й беше наред, че ти се опита да я изплюскаш цялата. Ако бе обръщал на извисяването на душата си същото внимание, което посвещаваше на тъпченето на търбуха си, сега и ти да си се издигнал до моето положение.

— О, така ли смяташ?

— А може и да греша. Едва ли би ти стигнал умът.

Викарият отново се изсмял нестройно.

— Ума ми, казваш! Много добре ни е известно всичко за високия ти пост и как си се издигнал до него.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Допитвания няма да правим.

— Че защо не направиш?

— Защото е за предпочитане да не размирисваме.

Тук вече самообладанието на епископа не издържало. Лицето му се изкривило от ярост и той направил крачка напред. В същия миг Огъстин прескочил елегантно перваза на прозореца и нахълтал в стаята.

— Хайде, хайде — казал той. — Хайде, хайде, хайде, хайде!

Двамата мъже се заковали на място, вперили изумени погледи в племенника ми.

— Хайде, хайде — допълнил Огъстин.

— Какво си запрескачал прозорците ми? — гръмнал викарият. — Ти курат ли си или арлекин?

Огъстин посрещнал погледа му, без да трепне.

— Курат съм — отвърнал той с достойнство, което много му отивало, — а един курат не може да стои безучастен, когато двама духовни служители, които на всичкото отгоре са и съученици, се самозабравят. Не е редно. Съвсем не е редно, драги духовни служители.

Викарият прехапал долната си устна. Епископът навел глава.

— Освен това — продължил Огъстин, като сложил по една ръка на раменете им — много ми е неприятно, като гледам как се дърлят двама стари приятели.

— Той пръв започна — намусено се заоправдавал викарият.

— Няма значение кой е започнал пръв — изпреварил Огъстин с жест репликата на епископа, който тъкмо бил отворил уста. — Бъдете разумни, драги ми духовни служители. Уважавайте правилата на спора. Упражнявайте се добродушно в това изкуство. Значи вие твърдите — обърнал се той към епископа, — че филонът на нашия уважаван приятел е прекалено богато извезан?

— Твърдя и винаги ще отстоявам твърдението си!

— Добре, добре. Но какво са няколко везма повече или по-малко за двама добри приятели? Помислете. Вие и нашият достоен викарий сте седели на един чин. Свързва ви свещената връзка на старата алма матер. Заедно сте ритали топка на игрището. Хранили сте се от една чиния и сте се замеряли с мастилени топчета в часовете, които е трябвало да посветите на изучаването на френския език. Нима всичко това не значи нищо за вас? Нима тези спомени не докосват никаква струна? — обърнал се той въпросително към всеки един. — Е, преподобни? Е, епископе?

Викарият си бършел прочувствено очите. Епископът се бъркал за носната си кърпичка. Настъпило сподавено мълчание.

— Извинявай, Мутро — обадил се епископът с хълцащ глас.

— Аз съм виновен за всичко, Боко — промърморил виновно викарият.