Читать «Стрихнин в супата» онлайн - страница 3

Сирил тъкмо да отговори, когато — поглеждайки зад рамото на Амелия — съзрял с изцъклен поглед нещо неописуемо ужасно. В стола до момичето се била отпуснала пълна жена с невероятна внушителна фигура и го съзерцавала изпитателно през лорнета си.

— Твой познат ли е това, Амелия? — попитала тя.

— Това е господин Мълинър, мамо. Запознахме се в Полтърудови.

— Нима?

И тя отново заразглеждала Сирил през лорнета си.

— Господин Мълинър — заключила най-сетне — ми напомня малко за вожда на Долно Иси — макар че онзи имаше по-тъмен цвят на кожата и халка на носа. Прекрасен човек беше — отдала се тя на възпоминания. — Само че ставаше фамилиарен под въздействието на джина. Получи куршум в крака.

— Ъ-ъ… извинете… защо? — заинтересувал се Сирил.

— Не се държеше като джентълмен — целомъдрено пояснила лейди Басет.

— Обзалагам се — възкликнал впечатленият Сирил, — че след лечението, на което сте го подложили, би могъл да напише книга по етикеция.

— Той това и направи — безгрижно додала лейди Басет. — Защо не ни посетите някой следобед, господин Мълинър? Името и адресът ми ги има в телефонния указател. А ако се интересувате от човекоядни пуми, ще ви покажа главите на няколко великолепни екземпляра.

Завесата се вдигнала за второ действие и Сирил потънал в размисъл. Най-сетне, радостно констатирал той, в живота му нахлула любовта. Но затова пък — придружена от лейди Басет. Все ще има нещо, замислено си казал той.

Ще прескоча периода на ухажването. Достатъчно е да спомена, че Сирил напредвал с изумителна бързина. Щом разкрил на Амелия, че веднъж се запознал с Агата Кристи, и пътят пред него вече бил чист като изблизан. А един следобед, след като се отбил у тях и установил, че лейди Басет е на гости в провинцията, той сграбчил момичето за ръката и му разкрил любовта си.

Отначало всичко вървяло добре. Реакцията на Амелия била до известна степен задоволителна. Тя възторжено се присъединила към любовните му признания. Метнала се в прегръдките му и споделила, че той е мъжът на нейните мечти. След което нанесла първия удар.

— Обаче всичко е безсмислено! — възкликнала тя и прекрасните й очи плувнали в сълзи. — Мама никога няма да даде съгласието си.

— Че защо? — изумил се Сирил. — Какво има против мен?

— Не знам. Но обикновено те нарича „онзи плазмодий“.

— Плазмодий? — още повече се изненадал Сирил. — Че какво е това „плазмодий“?

— Не знам, но във всеки случай е нещо, което не се харесва особено на мама. Жалко, че разбра с какво се занимаваш.

— Вътрешната архитектура е напълно почтено занимание — засегнал се племенникът ми.

— Знам. Но на нея й допадат мъже, които се скитат из големите диви простори.

— Аз проектирам и декоративни градини.

— Така е. И все пак…

— Освен това… по дяволите! — възмутил се Сирил. — Това да не е викторианската епоха! Модата на майчините благословии угасна преди повече от двайсет години.

— Да, но са забравили да известят мама.

— Та това е нелепо! — продължил да беснее Сирил. — Не съм чувал нищо по-глупаво! Я да изчезнем оттук, да се оженим някъде без много шум и да й изпратим картичка с изглед от хотела във Венеция и кръстче на един от прозорците: „Това е нашата стая. Колко жалко, че не си с нас.“