Читать «Стрихнин в супата» онлайн - страница 6

— Тази книга е собственост на дъщеря ми Амелия.

— Добрата стара Амелия! — сърдечно откликнал младежът. — Като нея втора няма.

— Взех я да я чета във влака. А сега бихте ли ме осведомили какво правите в стаята ми, господин Мълинър?

Сирил се плеснал по челото.

— Ами да! Сетих се! Тя спомена, че сте я взели. Нещо повече — спомних си още едно обстоятелство, което напълно ви оневинява. Като стигнах гарата, нещо се поразбързах и взех да хвърлям багажа по платформата — бях се пообъркал. И какъвто съм пън, взех, че забравих моя „Стрихнин“ в купето. Мога само да се извиня.

— Можете не само да се извините. Можете да ми кажете също така какво правите в стаята ми.

— Какво правя в стаята ви ли?

— Точно така.

— Ами как да ви кажа — отпуснал се Сирил на леглото й. — Питате какво правя в стаята ви, така ли?

— Три пъти ви зададох този въпрос.

Сирил притворил очи. Неизвестно защо мозъкът му бил като обвит с памук и не особено услужлив.

— Ако възнамерявате да спите тук, господин Мълинър, кажете ми го направо, за да знам как да постъпя.

Последната фраза засегнала някаква струна в паметта на племенника ми. Изведнъж си спомнил защо се намира там. Отворил очи и ги впил в събеседницата си.

— Лейди Басет — започнал той. — Доколкото ми е известно, вие сте изследовател на дивите пространства.

— Да.

— И по време на изследванията си сте прекосили безброй джунгли в далечни страни?

— Да.

— Я ми кажете тогава, лейди Басет — докато досаждахте на обитателите на въпросните джунгли, не ви ли впечатли нещо? Намеквам за факта, че Любовта е навсякъде — да, да, дори в джунглата! Любовта, неподвластна на географски граници, на националност и животински вид, омайва всяко живо същество. Така че независимо дали си африкански туземец, американски естраден композитор, ягуар, шивач или муха цеце, ти неминуемо търсиш партньор. Затова ви питам: защо един вътрешен архитект и проектант на декоративни градини да не си го потърси? Вас питам, лейди Басет!

— Господин Мълинър — промълвила съквартирантката му, — вие сте куку!

Сирил махнал широко с ръка и паднал от леглото.

— Може да съм куку — покатерил се той обратно на мястото си, — но колкото и да спорите с мен, не можете да отречете факта, че обичам дъщеря ви Амелия.

Настъпила напрегната пауза.

— Какво казахте? — изкрещяла неочаквано лейди Басет.

— Кога? — попитал разсеяно Сирил, защото тъкмо се бил унесъл, гъделичкайки другарчето си по петата, доколкото му позволявало дебелото одеяло.

— Добре ли чух… дъщеря ми Амелия…

— Сиви очи, среден ръст, червеникава коса — опитал се Сирил да опресни паметта й. — Дявол да го вземе, не може да не познавате Амелия! Цял Лондон я знае. А от мен да знаете, мисис… как ви беше името? Ние с нея ще се оженим, ако успея да получа разрешение от майка й. Кажете ми сега като на стар приятел — какви са според вас шансовете ми?

— Бих казала — никакви.

— Ъ?

— Предвид факта, че аз съм майката на Амелия… Сирил премигнал, искрено изненадан.

— Брей, дявол да го вземе! Вярно бе! Не ви познах. Тук ли бяхте през цялото време?

— Тук.

Погледът на Сирил станал строг.