Читать «Сбогом на всички котки» онлайн - страница 7

— Извинете! — Реакция не последвала, затова повторил: — Извинете! — И най-накрая, за да изключи вероятността от всяко недоразумение, додал: — Извинете! Извинете! Извинете!

Този път постигнал резултат. Главата на лейди Прендърби внезапно се подала от прозореца.

— Кой — заинтересувала се тя — издава тези отвратителни звуци?

— Аз, Уиджън. Фредерик.

— Неотложна ли е нуждата ви да пеете на балкона си по това време, господин Уиджън?

— Аз не пеех, а казвах „извинете“.

— За какво се извинявахте?

— Не че се извинявах — по-скоро надавах изпълнен с душевна болка вопъл за помощ. В стаята ми има куче.

— Какво куче?

— Огромно, вълча порода.

— А, трябва да е Вилхелм. Лека нощ, господин Уиджън. И прозорецът се затворил. Фреди болно изквичал:

— Ама извинете!

Прозорецът отново се отворил.

— Сега за какво се извинявате, господин Уиджън?

— Какво да правя?

— В какъв смисъл?

— Ами с кучето!

Лейди Прендърби се замислила.

— Не му давайте бисквити — посъветвала го тя. — А когато на сутринта прислужничката ви донесе чая, никаква захар! Само млекце в една чинийка. Той е на диета. Лека нощ, господин Уиджън.

Този път Фреди истински се разстроил. Независимо от твърдението на лейди Прендърби, че този звяр бил на диета, държането му напоследък не оставяло съмнения, че лекарят не му е забранил уиджъновци и затова Фреди отново си заблъскал главата как да се справи с положението.

Можел да постъпи по няколко начина. Тъй като балконът му не бил много висок, една от възможностите била да скочи долу и да прекара здравословна нощ в лехата с латинките. Или пък да се свие на пода. Или да напусне стаята и да потърси убежище на долния етаж.

Последното му се видяло най-приемливо. Единствено го смущавала мисълта, че ако се запътел към вратата, съквартирантът му току-виж решил, че е среднощен бандит, хвърлил око на сребърните прибори. И нищо чудно да предприемел съответните мерки. Въпреки всичко се налагало да рискува, така че взел да прекосява на пръсти килима с озадачения вид на въжеиграч, който внезапно е забравил стъпките си.

С две думи, за малко да успее. Отначало псето не му обръщало внимание — било заето с някаква възглавничка. Ближело я съсредоточено и замислено и все едно, че не забелязвало Фреди до мига, в който той почти прекосил ничията земя. След което рязко скокнало от място и две секунди по-късно нашият приятел бил върху гардероба с усещане за силен хлад и въздушно течение откъм дъното на панталоните си, докато кучето го фиксирало злобно изотдолу. Фреди твърди, че само един-единствен път в живота си се е придвижвал със същата скорост — когато, едва четиринайсетгодишен, чичо му, лорд Блистър, го спипал в кабинета си как пуши една от любимите му пури. Но сега имал чувството, че е подобрил тогавашния си рекорд поне с двайсет стотни от секундата.

Нямало съмнение — дилемата къде ще прекара нощта вече била решена. Ала мисълта, че ще клечи върху гардероба заради прищявката на някакво си псе, била твърде оскърбителна за гордия му дух. Със степните вълци обаче споровете са излишни, така че Фреди се постарал да се намести по възможност по-уютно, доколкото може да се чувства уютно човек, в горната месеста част, на чийто крак се е забило нещо кораво и дървено. В този момент откъм коридора се дочуло сумтене и в стаята нахълтал предмет, който Фреди отначало не разпознал на мътната светлина на свещта. Заприличал му на парче дъвкана хавлия, но втори, по-проницателен поглед определил новодошлия като кутре-сукалче порода пекинез.