Читать «Сбогом на всички котки» онлайн - страница 9

В крайна сметка агонията се поуталожила. Пекинезът спрял да врещи със същата внезапност, с която започнал, усмихнал се, сякаш нищо не е било, и подновил забавленията с вратовръзката. В същия миг от другата страна на вратата се дочул шепот, последван от почукване.

— Да? — попитал Фреди.

— Аз съм, сър. Бигълсуейд.

— Кой сте вие, Бигълсуейд?

— Икономът, сър.

— И какво желаете?

— Лейди Прендърби моли да изнеса от стаята ви кучето, което измъчвате.

Последвало ново шептене.

— Лейди Прендърби също така казва, че утре сутринта ще извести Дружеството за закрила на животните.

Още шептене.

— Освен това лейди Прендърби желае да ви предам, че ако окажете съпротива, ще се наложи да ви ударя по главата с дилафа.

Излишно е да ви уверявам, че Фреди е примрял от радост, и без това няма да ми повярвате. Отворил вратата и съзрял пред себе си отбрано общество, съставено от лейди Прендърби, дъщеря й Далия, богат асортимент от лели и иконома с дилаф в ръка. Срещнал погледа на любимата и той минал през него като нагорещен нож през буца масло.

— Чакайте да ви обясня — започнал Фреди.

— Ако обичате да ни спестите подробностите — потръпнала лейди Прендърби, грабнала пекинеза и започнала да го опипва за строшени кости.

— Ама вижте…

— Лека нощ, господин Уиджън.

Лелите също му пожелали лека нощ, а след тях и икономът. Далия запазила възмутено мълчание.

— Ама честна дума, нищо не съм му сторил на кучето! То само си удари главата в крака не леглото…

— Какво каза? — попитала една от лелите, която недочувала.

— Каза, че удрял главата на нещастното животно в крака на леглото — пояснила лейди Прендърби.

— Кошмар! — възкликнала поредната леля.

— Ужас! — присъединила се към нея втора.

Трета обаче хвърлила нова светлина върху въпроса. Тя пояснила, че с хора като Фреди в къщата обитателите й не могат да се чувстват в безопасност. Взела да разсъждава мрачно върху вероятността да ги намерят на другата сутрин заклани в леглата. И макар че Фреди предложил да й даде писмено уверение, че няма намерение да доближава леглото й, подхвърлената от нея мисъл направила силно впечатление на присъстващите.

— Бигълсуейд! — рекла лейди Прендърби.

— Да, милейди?

— Ще останете в коридора до сутринта заедно с дилафа.

— Добре, милейди.

— Ако този човек се опита да напусне стаята, ще го ударите отзад по главата.

— Да, милейди.

— Ама чуйте… — изхлипал Фреди.

— Лека нощ, господин Уиджън.

Масовата сцена се разтурила. Скоро коридорът опустял, ако не се броял икономът Бигълсуейд, който закрачил напред-назад и от време на време размахвал дилафа и порел с него въздуха, за да пробва гъвкавостта на мускулите си, след което, доволен от тяхната спортна форма, продължавал разходката си.

Гледката била тъй отблъскваща, че Фреди не издържал, оттеглил се в стаята и затворил вратата. Можете да си представите колко е бил потиснат. Погледът, който му метнала Далия, го вкиснал неимоверно. Дал си сметка, че трябва яко да размисли над създалото се положение и за да подпомогне мисловния процес се отпуснал върху леглото.