Читать «На тати момчето» онлайн - страница 4

Бинго твърди, че чувствата, обладали го в този миг, не се поддават на описание. Известно време стоял като смразен, със затворени очи, и само си повтарял: „Ето какво значи другар в живота!“. След това отворил очи и прочел писмото.

То било доста дълго, изобилствало с описания на гостите в хотела, на котето, с което се запознала, и как изглеждала майка й, докато лежала във ваната със солена минерална вода. Десетачката била спомената чак накрая:

„ПП. (пишела тя)… Прилагам и десет лири. Искам да отидеш в банката и да откриеш сметка на малкия Олджи. Нали ще е ужасно сладко и той да си има своя мъничка сметчица и дори мъничка чекова книжка.“

Предполагам, че ако някое яко муле бе ритнало Бинго в лицето, той би се почувствувал една идея по-зле, но не чак кой знае колко. Писмото се изплъзнало от изтръпналата му ръка. Да оставим настрана жестокия удар, че друг е наследник на парите. Просто Бинго с цялата си душа е против такива работи. Той е страстен привърженик на идеята, че богатствата трябва да се споделят с ближните и че последното нещо, което трябва да се пъха в ръката на едно впечатлително невръстно дете, е мъничка чекова книжка, тъй като то може да отпочне живота си — и неминуемо ще го стори — с капиталистически идеи, изцяло в разрез със съвременните просветени схващания. Дай на едно хлапе десет лири в ръка, мислел си той, и преди да се усетиш какво става, ще имаш насреща си поредния борсов магнат.

Възгледите му до такава степен не търпели компромиси, че по едно време се чудел дали да не напише писмо на госпожа Бинго — загрижен единствено за благото на детето им, — че писмото, споменаващо десетачка, не е съдържало никакви банкноти вероятно поради мимолетна нейна разсеяност. Все пак се отказал от този замисъл — не защото не го бивало, а защото нещо му подсказало, че не го бивало достатъчно. Въпреки че госпожа Бинго пишела романи, чиито млади героини настоявали да ги обичат заради тях самите, а не заради парите им, тя съвсем не била толкова наивна.

Така че Бинго привършил чая и филийките, поръчал да му приготвят количката, метнал вътре своя син и наследник и тръгнал да го проветри из парка. Много млади бащи, доколкото ми е известно, се опъват на това семейно задължение под предлог, че накърнявало престижа им, но за Бинго тези разходки били истинско удоволствие.

Днес обаче любимата разходка била ограбена от всички радости и това се дължало на мрачната меланхолия, в която го хвърляло изтегналото се в количката безмълвно, засмукало палец бебе. До този ден Бинго приемал хладнокръвно факта, че всякаква възможност за истински обмен на мисли между отрока му и него е изключен. Най-много някое и друго гукане от страна на първия и мелодични чуруликания от Бингова страна, колкото да поддържат връзка. Ала сега се почувствувал огорчен и изоставен при мисълта за непреодолимата пропаст, която ги разделяла и през която никакви гукания и чуруликания не били в състояние да хвърлят мост.