Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 87

— Никъде.

Захвана се да приготвя кафето и се опита да не се чувства странно, докато Брена ровичкаше из шкафовете за чинии и чаши.

Никога не бе познавала хора, които да се държат в дома й така леко и свойски. Изненада се от откритието, че й харесва. Караше я да се чувства част от нещо приятелско и задушевно.

Няма значение, че сръчната във всичко Брена е в състояние да засрами добре програмиран робот. Няма значение, че красивата Дарси прави всички други жени да изглеждат скучни.

Дори няма значение дали всеки ден от седмицата Ейдан целува по сто жени преди закуска.

Неизвестно как, само за няколко кратки седмици, те бяха станали нейни приятели. И сякаш не очакваха от нея да е нещо друго освен онова, което представлява.

Това бе мъничко, но скъпоценно чудо.

— Защо не долавям миризмата на пържен бекон? — попита Дарси, влизайки в кухнята.

— Тя няма бекон — отвърна й Ейдан.

Джуд се усмихна, докато Дарси си наливаше кафе.

— Ще купя. За следващия път.

Приятното чувство не я напусна цял ден. Усещаше топлина и тиха радост. По време на закуската се уговориха с Дарси да отидат до Дъблин на пазар с колата, да вечеря със семейство О’Тул в неделя и с Ейдан още един път да разказва легенди.

Не я поканиха да се отбие в кръчмата същата вечер, от само себе си се разбираше, че ще го стори. Беше толкова по-добре. Когато си част от нещо, разсъждаваше тя, не налага да те канят специално.

Кухнята ухаеше на пържени яйца, картофи и кафе. Камбанките пред вратата тихо пееха от лекия бриз. Надигна се да направи ново кафе и зърна как отвън Бети препуска след заек, който бягаше по осеяния с диви цветя склон на хълма.

Джуд запази всички тези образи в съзнанието си и си обеща да ги привиква всеки път, почувства ли се унила в самотна.

По-късно, когато седна да работи, й се стори, че къщата продължава да съхранява топлината и енергията. В дневника си записа:

Странно защо никога не съм си давала сметка, че точно това желая. Дом. Място, където хора, които са ми приятни и на които аз съм приятна, да идват, когато поискат. И да се чувстват удобно и спокойно. Дали пък, когато така внезапно пристигнах в Ирландия, не съм търсила не точно истинско уединение, а това, което изживях през последните, няколко часа: другарство, смях, шеги и… романтика.

Вероятно не съм го осъзнавала, защото никога не съм си позволявала да мечтая истински за това. А ето — дори без да мечтая, то се случи.

То е някакво вълшебство, нали? Точно такова има при феите, магиите и крилатите коне. Тук ме приемат не заради заниманията ми, не е важно откъде идвам или кое училище съм посещавала. Приемат ме заради човека, който съм. Или по-скоро: заради онзи, в който най-после си позволявам да се превърна.

Когато вечерям със семейство О’Тул, няма да се срамувам или да се чувствам неловко. Ще се забавлявам. Когато отида да пазарувам с Дарси, твърдо съм решила да купя нещо екстравагантно и безполезно. Защото ще е забавно.

А следващия път, когато Ейдан се появи на градинската ми порта, ще го направя свой любовник. Защото го желая. Той ме кара да се чувствам, както никога досега: напълно женствена.