Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 71

— Едва ли има значение дали си ме засегнал.

— Има, доколкото го позволяваш. Чудя се дали ще отговориш на един мой въпрос.

— Зависи от въпроса.

— На мен ми се струва прост, но ме интересува женската гледна точка. Ще ми кажеш ли, Джуд, дали би предпочела шепа скъпоценни камъни като тези…

Обърна елегантната си длан — ослепително ярко в нея светеха безброй диаманти, сапфири и перли.

— Господи, как…

— Ви ли ги взела, ако ти ги предложи мъжът, за когото знаеш, че държи сърцето ти, или би предпочела думите?

Смаяна, тя вдигна глава. Искрите и пламъчетата все още проблясваха пред нея, но тя забеляза колко тъмен и проницателен е изучаващият му поглед. Зададе първия хрумнал й въпрос — впрочем друго и не я интересуваше:

— А какви са думите?

И той въздъхна — дълго и дълбоко; гордите му рамене се отпуснаха. Очите му станаха меки и тъжни.

— Значи е вярно, че те имат такова огромно значение. А тези… — Разтвори пръсти и позволи на камъчетата да се посипят по гроба. — …не са нищо друго освен гордост.

Гледаше го със затаен дъх и чувстваше главата си олекнала — в това време скъпоценните камъни се превръщаха в цветни локвички, а после — в обикновени свежи цветя.

— Сънувам — промърмори тя тихо със замаяна глава. — Вероятно съм заспала.

— Будна си. — Сега той говореше остро, нетърпеливо. — Погледни поне веднъж по-далеч от носа си, жено. Заслушай се. Това е вълшебство. Но силата му е нищо в сравнение с любовта. Това е труден урок. Отне ми доста време да го науча. Не повтаряй същата грешка. Сега не става въпрос само за твоето сърце.

Той се изправи. Тя продължаваше да стои замръзнала на мястото си. Камъкът на пръстена върху ръката му пръскаше искри сякаш кожата му сияеше.

— Боговете да са ми на помощ, но се налага да разчитам на смъртен да започне всичко, при това — американка Вълшебство е — повтори той. — Затова го погледни и се справи.

Хвърли й последен нетърпелив поглед и вдигна драматично ръце към небето. После изчезна във въздуха.

Сънувах, помисли си тя замаяно, докато се изправяше с мъка. Халюцинирах. Естествено, щом непрекъснато или слушаше приказки и легенди, или ги обработваше сама в къщурката. Възприемаше ги като безобидни, но очевидно са я тласнали в определена посока.

Загледа се в гроба и в новопоявилите се танцуващи с вятъра разноцветни цветя. Нещо проблесна. Наведе се внимателно пъхна ръка сред нежните стръкове. Извади диамант, голям колкото монета от четвърт долар.

Истински, помисли си тя, докато се бореше да нормализира дишането си. Виждаше го, усещаше формата му хладния пламък, скрит в недрата му.

Или беше луда, или току-що проведе втория си разговор с Карик, Принца на феите.

Потрепери и прекара ръка през лицето. Както и да е и в двата случая е луда.

Тогава защо се чувства така дяволски добре?

Тръгна бавно. Стискаше скъпоценния камък, както дете би стискало красиво стъкълце. Изпита потребност да запише цялата случка. Внимателно, сбито. Точно как изглеждаше, какво каза, какво се случи.

А после ще се опита да изгради концепция. Тя е образована жена. Изключено е да не успее да намери някакъв смисъл във всичко това.