Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 50

В този миг слънчевият лъч, който играеше но масата между тях, изчезна и кухнята потъна в сумрак, нарушаван само от огъня в камината.

Ейдан не откъсваше очи от Джуд и остана възхитен с онова, което видя: мечти, тъга и копнеж.

— Като чул какво се е случило, отначало Карик изпаднал в луд гняв: стоварил светкавици, гръмотевици и ветрове върху хълмовете и морето. Селяните, фермерите рибарите треперели, но лейди Гуен стояла тихо в къщурката, свела глава над ръкоделието си.

— Защо просто не я отвел в двореца си — прекъсна го Джуд, — където да я задържи сто години.

— О, все пак знаеш нещо за тези неща. — В сините му очи се мярна одобрение. — Истина е, че е могъл да я отвлече, но бил горд и искал тя да го последва доброволно, в това отношение благородниците не се различават особено от простолюдието.

Наклони глава, внимателно изучавайки лицето й.

— Ти какво предпочиташ: да те отвлекат, без да имаш избор, или да те ухажват и обсипват с внимание?

— Понеже никой от Добрите хора няма да постъпи с мен нито по единия, нито по другия начин, не ми се налага да вземам решение. По-скоро искам да узная как е постъпил Карик.

— Добре, ще ти кажа. На зазоряване Карик възседнал крилатия си кон и полетял към слънцето. Събрал огъня от него, превърнал го в блестящи диаманти и ги поставил в сребърна торба. Донесъл в къщурката й магическите скъпоценни камъни и когато тя излязла да го посрещне, ги разпилял в краката й с думите: „Донесох ти скъпоценни камъни от слънцето. Те са моята страст към теб. Вземи и тях, и мен; ще ти дам всичко, което притежавам, и още повече“. Ала тя отказала. Обяснила му, че е обещана на друг. Нея я възпирал дългът, него — гордостта. Когато се разделили, диамантите останали сред цветята.

— И самите те се превърнали в цветя…

Джуд потрепери. Ейдан протегна ръка и взе нейната.

— Студено ли ти е?

— Не.

Тя се насили да се усмихне, преднамерено издърпа ръката си и взе чашата чай. Отпи бавно, за да успокои напрежението в гърлото си.

Знаеше приказката. Виждаше великолепния кон, прекрасната жена, мъжа, който не беше същински мъж, и огнените скъпоценни камъни по земята.

Беше го видяла — всичкото — в съня си.

— Не. Добре съм. Баба ми е разказвала вариант на тази приказка.

— Но има още.

— О… Отпи отново и направи усилие да се отпусне. — И какво станало после?

— В деня, когато се омъжила за рибаря, баща й починал. Сякаш силите му стигнали да се бори с трудностите на живота само докато се увери, че неговата Гуен е в безопасност и има кой да се грижи за нея. Съпругът й се преместил в къщурката. Всеки ден преди изгрев слънце отивал да хвърля мрежите. Животът им бил задоволителен и подреден.

Направи пауза и Джуд се намръщи.

— Не е възможно това да е всичко.

Ейдан се усмихна и отпи от чая. Като добър разказвач знаеше как да сменя ритъма, за да задържа вниманието.

— Да съм казал подобно нещо? Не, това съвсем не е всичко. Карик не успявал да я забрави. Била в сърцето му. Гуен водела живот, какъвто очаквали от нея, ала Карик вече не намирал никаква радост в музиката и смеха. Напълно отчаян, една нощ се качил на коня и полетял към Луната. Събрал светлината й и я превърнал в перли, с които напълнил сребърната си торба. Отново отишъл при нея и макар тя да носела в утробата си първото си дете, се измъкнала от леглото на съпруга си, за да се срещне с него.