Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 36

Мястото е изключително красиво, помисли си. И затрогващо, сякаш разбираше живота, смъртта и онова, което ги свързва.

Независимо от вятъра, въздухът й се стори по-топъл, все едно беше лято, а ароматът на цветята сред тревата и върху пръстта над мъртвите, я омая. Чу жуженето на пчели и чуруликането на птици. Звуците бяха сочни и мелодични.

Но неравната земя тревата растеше висока, зелена и дива. Малки груби камъчета очертаваха древни гробове и сякаш се губеха в растителността, сред старите гробове имаше и един нов. Старата Мод бе предпочела да бъде заровена тук почти сама, на хълм е изглед към спретнатото селце, към синьото море и зелените възвишения, преливащи в далечните планини.

Върху каменна поставка сред руините стоеше продълговато пластмасово сандъче с ярки червени цветя. Видът им трогна сърцето на Джуд.

Хората така често забравят, мина й през ума, но това не важи за тези тук. Тук хората помнят и уважават спомените с цветя за мъртвите.

Мод Алис Фицджералд гласеше скромният надпис. Мъдра жена, беше издялано под името, а най отдолу — датите на дългия й живот.

Странен надгробен надпис, помисли си Джуд, приклякайки до малкото възвишение. Там вече имаше цветя — малка китка ранни виолетки — леко повехнали. Джуд сложи своя букет до тях. Отпусна се и седна на пети.

— Аз съм Джуд подхвана тя. Внучка на братовчедка ти Агнес. Онази от Америка. Отседнала съм за известно време в къщата ти. Наистина е прекрасна. Съжалявам, че никога не сме се срещали, но баба често разказваше за времето, което сте прекарали заедно. И колко си била щастлива за нея, когато се омъжила и заминала за Америка. Но ти си останала тук, у дома.

— Беше прекрасна жена.

Сърцето на Джуд подскочи и тя рязко вдигна глава. Очите й срещнаха дълбоки сини очи върху привлекателно лице — гладко и младежко. Тъмните му коси стигаха почти до раменете. Крайчетата на устните бяха извити в дружелюбна усмивка, когато пристъпи напред към гроба до Джуд.

— Не ви чух. Не знаех, че сте тук.

— Човек стъпва леко по светите места. Не исках да ви изплаша.

— Не ме изплашихте. — „Само дето не припаднах от страх“ — помисли си. — Просто ме стреснахте. Отметна косите, които вятърът бе разпилял по челото й. — Познавахте ли Мод?

— Разбира се, че я познавах. Прекрасна жена, както казах. Живя пълноценен и благодатен живот. Хубаво е, че сте й донесли цветя, защото тя ги обожаваше.

— Те са нейни. От градината й са.

— Аха. — Усмивката му стана още по-широка. — Така е още по-добре. — Положи ръка върху главата на кучето седнало кротко до краката му. Джуд забеляза как на пръста му проблесна пръстен. Син камък в сребърен обков. — Чакала си много, преди да се върнеш при корените си.

Тя свъси вежди и присви очи от слънцето — струваше й се, че сега грее по-силно. Толкова силно, че не виждаше съвсем ясно.

— О, имате предвид да дойда в Ирландия ли? Май е така.

— Това е място, където човек може да погледне в сърце то си и да види кое има най-голямо значение. — Сега очите му бяха кобалтови, напрегнати, хипнотични. — Избирай — подкани я той. — Избирай внимателно, Джуд Франсис, защото няма да си единствената засегната.