Читать «Капитани на фрегати» онлайн - страница 298

А в това време Хемблтън сновеше по целия остров, от селце в селце, и се мъчеше да научи поне от нещо нещо. Това усърдие трогна много Дюмон Дюрвил и той взе да се отнася по-добре с младия англичанин.

След няколко дни Хемблтън доведе на кораба един стар островитянин.

— Това е Моъмб, един от главните тукашни вождове — каза Хемблтън на капитана. — Той обеща да ни разкаже цялата истина, ако му дадем пет метра червено сукно.

— Руж — измърмори старецът.

„Руж“ по френски значи „червен“.

— Той бил близък със загиналите моряци на Лаперуз — обясни Хемблтън — и знае някоя и друга френска дума.

— Дайте му десет метра! — извика Дюмон Дюрвил. — Петнайсет! Двайсет и пет! Само нека разказва. Ще го наградя така, че ще купи целия този остров с всичко, което се намира на него.

И старецът започна да разказва. Хемблтън превеждаше думите му.

— Бях момче — каза старецът, — когато една нощ чухме страшен грохот, който идеше от морето. Цялото ни село изтича на брега. Чувахме гласове на хора и виждахме над водата светлини. Духаше силен вятър, вълните бяха по-високи от палмите. Към брега се доближи лодка, пълна с бели хора. Те накладоха огън на брега, но ние не отидохме при тях. Вълните изхвърлиха на брега много мъртъвци. Ние събличахме от мъртвите сукното и вземахме дългите железни ножове. Когато разсъмна, сред подводните камъни, които обкръжават острова, видяхме три мачти като вашите. Те стърчаха направо от водата. А по-навътре видяхме още три мачти. На всички мачти имаше много живи хора, завързани с въжета. Бурята поотслабна и белите, които бяха на брега, седнаха в лодката и отидоха да свалят другарите си от мачтите. Докараха ги на брега, но те не можеха нито да стоят, нито да седят, а само лежаха.

— А колко души се спасиха? — попита Дюмон Дюрвил.

— Много, твърде много — отговори старецът. — Но мъртвите бяха още по-много. Ние смъкнахме от мъртвите сума плат и искахме да съблечем и живите. Но живите почнаха да хвърлят към нас огън от пушките си и ние избягахме. После настъпи мир. Аз бях приятел на белите и ги научих да говорят по нашенски. Когато болните оздравяха, белите почнаха да строят голяма лодка. Строиха я две години и се оплакваха, че нямат железни брадви. Когато лодката беше готова, в нея се побраха едва половината от белите, и то много нагъсто. Тази лодка беше като вашия кораб с платна и мачти, но много по-малка. Ония, които се качиха в лодката, обещаха на онези, които оставаха, да им изпратят голям кораб. Те заминаха и вече не се върнаха.

— А в каква посока отплава лодката? — попита Дюмон Дюрвил.

— Ей натам — отговори старецът и махна с ръка на североизток.

„Те, види се, са искали да стигнат холандските владения в Индонезия — помисли Дюмон Дюрвил. — Но, разбира се, не са успели: премного е дълъг пътят дотам за едно мъничко, саморъчно направено корабче. Те навярно са загинали нейде по пътя. Но къде? На североизток оттук са първо Соломоновите острови, после Адмиралтейските острови. Нима английският капитан Хънтър казва истината, когато твърди, че на Адмиралтейските острови видял туземци, облечени във френски мундири!“